Никола Инджов

Слово, произнесено на 17 септември 2018 г.
в обновения Клуб за култура на СБЖ в София

Поетът Андрей Андреев, който е възпрепятстван да присъства тук и днес, ми припомни по телефона две строфи на Марко Недялков с горчива самоирония. Ето:

Обвиняват ме критиците
на словесното изкуство,
че съм нямал на лириците
вдъхновяващото чувство.
Кой е грешен? Простодушният
славей, дето звуци рони,
или ястребът, бездушният,
който с кървав клюн го гони…

Писателят Илко Капелев, земляк и родственик на Марко Недялков, създаде може би най-задълбочения портрет на поета, когото недвусмислено определя като учител и наставник.

Днес на мене ми остава да преповторя едно мое слово в чест и памет на Марко Недялков, изпълнено с уважение и към дъщеря му Дани, която съхранява в личната си орис и словото, и паметта на своя баща.

Марко Недялков е знакова фигура от нашето литературно поколение, наречено “Априлско” при появата си в националния литературен живот.

Какъвто и смисъл да се влага днес в това прословуто понятие, неизменни характеристики на творчеството на плеядата поети остават високите естетически критерии за същността на изкуството, неотменимите изисквания за формата и съдържанието на всяка творба.

Например един съвременен прочит на книгите на Владимир Башев, Михаил Берберов, Димо Боляров, Анастас Стоянов, Петър Алипиев, Александър Миланов, Слав Хр. Караславов, Усин Керим, Андрей Германов, Христо Фотев ще открие както неразривна връзка с традицията, така и присъщият на поколението порив към обновление в духа на европейския авангард и особено в стилистиката на руската поезия от шестдесетте години на миналия век.

Същото важи и за Марко Недялков.

И той като повечето от “априлските поети” бе придошъл от своя роден край не за да се освободи от регионалното съзнание за бит и духовност, а за да наложи в сърцевината на литературата сюжети, теми и езикови нюанси, които го бяха изграждали като личност в привидната провинция..

Там - в долното поречие на Тунджа, в озвучените от тракийски говор села под мистичните Манастирски възвишения, в отрудения свят между Бакаджик и Сакар…

Всичко това се долавяше в поезията на Марко Недялков не просто като отзвук, а като талантливо превъплъщение на истински народен живот, изпълнен със светците на времето - разрушителите на старата България, превърнали се в строители на новата.

В тогавашните исторически обстоятелства Марко Недялков направи предимно чрез поезията своя избор за гражданско поведение. Лирически настроен поет, той бе решително отдалечен от своеобразния снобски салон на хора без пълнокръвна житейска биография, поради което бе недолюбван от неизбежната снобска критика.

Въпреки тях обаче поезията му намираше многобройни читатели и извън ареала на така наречената “селска поезия” - имаше такъв термин, наложен именно от нормативно изградени саксийни естети.

Днес това терминологично определение няма никакво значение. Останал е текстът, освободен дори от живото присъствие на своя автор.

Именно текстът отрежда всекиму мястото в националната библиотека - и написаното от Марко Недялков продължава да съществува на лавицата, където са книгите и на неговите връстници, и на неговите предшественици.

Иска ми се добавя, че той бе отзивчив към проблемите на хората, бе сърдечен приятел и коректен колега, излъчваше душевна доброта. Направи много за развитието на издателство “Народна младеж” като опора на младите таланти.

И допринесе съществено обществото да прозре, че поетът в страната на Вазов не е селският луд, не е изпадналият в отчаяние сиромах, а е вдъхновен поданик на световната държава Поезия!

17 септември 2018