РИЦАРЯТ
В живота на всяка крачка се срещат „видни” личности, титли, учени и начетени, но най-трудно е да срещнеш човеци. Благословеното съчетание на ученост, талант и съвест е дар Божи. Такива хора са солта на обществото и гордост на нацията.
Ако заговориш с някого за Васил Пундев, простреляния на една от софийските улици преди десет години български писател, учен и общественик, ще чуеш много за неговата начетеност, за големите му дарби като литературен критик, за сериозното му, академично отношение към българската литература и още много неща.
Но това, заради което Васил порасна в съзнанието и спомена на всеки честен българин, е нещо друго, за което още не се приказва достатъчно.
Това е неговото непреодолимо и несломимо чувство на дълг към обществото, човечният му дълг, неговата съвест, заради която той поднесе своя ценен живот.
Когато на 4 март 1930 година, няколко секунди след зловещите изстрели на улица „Шипка”, видях на тротоара Васил Пундев в локва кръв, аз не помислих, че е прострелян писателят и литературният критик, а човекът, съвестта и един от редките, будните хора в едно мрачно време, когато цинизмът играеше своя зловещ танц.
Макар че Васил Пундев не беше епилогът на една чудовищна политическа система (защото и след него угасваха светлини върху тогавашния мрачен политически хоризонт), все пак неговото убийство беше един от най-ярките белези, че епохата беше под знака на тъмнината.
- Василе, ще те убият, не излизай вече из улиците - казват му приятели, а той гледа с бледо лице и с огнен поглед.
- Нека се опитат! - отговаря след малко мълчание смелчакът.
- Няма да ги видиш, Василе, подлостта стреля в гръб!
Тогава оня, огненият взор се забива в далечината. Мисли, като сенки на преминаващи облаци, прекосяват светлото чело. Той вижда недовършени литературните си почини, своите исторически изследвания, вижда оная започната работа, която само той можеше да извърши - да дири бисери из нашето минало и да ги дава в младата ни литературна съкровищница, но пак се сепва.
Нещо по-голямо, по-значително в момента го държи буден на кормилото на разнебитения кораб на гражданската съвест, който той искаше да спасява.
- Какво да правя? - пита той строго. - Може ли да се отстъпва пред низостта?
В своето посмъртно, кратко писмо до близките той говори за дълга, който е суров, но който трябва да се изпълни.
Дълг, чест, почтеност…
- Василе, ти си пак из улиците? - питат с неискрена загриженост „приятели” с пълни джобове банкноти.
Лицето изпепелява, миг още и Васил ще избухне в гняв, но се сдържа. „Нали трябва да се яде” - иска да каже тоя блясък в честните очи, но той замълчава и отминава гордо.
Васил Пундев падна върху плочника на една от софийските улици. В чантата си носеше коректура от Народната библиотека. Предишния ден бе внесъл сто лева на бакалина срещу порасналата сметка, а куршумите на неговите убийци продупчиха едно вехто, зеленикаво пардесю, до него се бе търкулнала старата му широкопола черна шапка.
Помня, тогава беше пладне и мартенско слънце заливаше улиците на града. Дечица излизаха от своето училище и прилепени до стената, с ужасени очички гледаха страшната екзекуция. Васил падна с молба да пощадят човека, който, по-гладен от него, с обути върху дрипи вехти галоши, се движеше, поел неговата нерадостна съдба.
Помрачи се мартенското слънце. Един тежък грях смути пролетния ден.
Настана зима в душите на неговите приятели. Българската книжовност загуби един от най-достойните си работници, културата ни загуби един от светлите си фарове, а нашата общественост се лиши от оня, който можеше да учи хората на честност, гражданите - на доблест!
Примерът на тая велика и упорита последователност в отстояване ударите на фронта на обществената чест, примерът на Васил Пундев ни навежда на философски размисъл: Какво всъщност остава от живота на човека, освен ярката следа на подвига? Ще отпаднат ли дребните сметки на лъжата, ще се срине времето, родено под черния знак на мракобесието, ще станат тор на земята тия, които проправиха пътя на личното си благополучие, а ще остане единствено, сияющо и високо като знаме, името на такива като Васил, който моли близките си да го простят, ако той трябва да изпълни до край суровия си дълг.
Светъл, сияющ ден на ранна пролет. На улицата голямо кърваво петно.
Днес е денят - когато Васил умря!
Малцина от хората знаеха, че тоя светъл мартенски ден е денят, който изчаква всеки рицар - денят на своето безсмъртие!
——————————
в. „Литературен глас”, г. 12, бр. 465-466, 6.03.1940 г.
