Д. Б. Митов

В края на февруарий тази година склопи очи един от най-ценните български писатели, един от безкористните служители на нашата култура, който никога не потърси тържественото увенчаване, който не се блъска в суетата на писателския живот - Никифор п. Филипов (Фалко Перегринус).

Литературната си кариера покойният почва почти едновременно със своето учителско поприще и в тази двойна служба на народа той намери и радост, и облекчение на страданието, и вдъхновение за творческа работа.

Живял дълги години далеч от столицата като народен просветител, Никифор п. Филипов дойде в София с някаква особена радост, че ще попадне най-сетне в своята, писателската среда.

С радост той следеше проявленията на младата българска литература и никъде не се натрапваше, и винаги най-скромно, със смирението на истински благородно сърце отстъпяше пред често пъти нахалната стъпка на младите си събратя.

Един писател от старото поколение, който смяташе художественото творчество за себежертва, а не за средство към някаква слава.

И затова, може би, за неговите книги почти никой не се обаждаше. Ник. п. Филипов нямаше вкуса към организираната реклама, не търсеше ласкателната рецензия, а пишеше само защото имаше какво да каже, защото неговата дълбоко емоционална натура и благородна човечност криеха съкровища редки, съкровища благородни и пълни със съдържание.

Когато през 1928 година излязоха на ново неговите бележити книги „Бирникът дошел” и „Разкази на ловеца” малцина се обадиха. Защо? Обяснението е много просто. Тъкмо по това време на българския литературен пазар се появиха няколко хитри спекуланти с идеята за родното, които скъпо продадоха някои свои стари мнения и цялата преса се хвърли да ги възхвалява, да се занимава с тях от чувството на специална благодарност.

А Ник. п. Филипов не шумеше. Неговата идея за родното не беше гръмка реклама, а едно истинско преклонение пред народа и неговият подвиг - едно почти религиозно отношение към нашия, към родния пейзаж, на които той е един от първомайсторите.

През тежкия свой живот на народен просветител Ник. п. Филипов написа малко. Най-ценните му работи си остават двете споменати книги „Бирникът дошел” и „Разкази на ловеца”.

Първата от тези книги със своето дълбоко социално отношение навремето беше станала евангелие за нашата селска интелигенция.

В „Бирникът дошел” е възсъздаден един момент от българската действителност, когато бирниците бяха най-голямото зло за селския народ. Всичко това, обаче, е предадено без каквато и да било следа от преднамерена тенденциозност, а с чисто художествени средства и внушение.

Втората книга „Разкази на ловеца” е пребогата с великолепни описания на нашата природа, каквито почти не се срещат у други български писатели. В тези разкази, благодарение благородното вдъхновение на автора им, цялата природа оживява, разказва за себе си, вдъхва надежди и бодрост.

От всяка страница чувствате вълнението на автора, сливането му с цветята, с полските треви, с родните балкани. И при това всичко е написано на чист, поетичен, без сянка от реторика, хубав български език.

Сега Ник. п. Филипов вече не е между живите. Няма да срещаме неговата висока и горда фигура, няма да виждаме младенческата му усмивка, винаги сякаш прибулена от някаква тъга по напуснатите български гори и планини.

Боричканията за първенство и за премии на пищущите братя дълго още оставят в забрава човека Ник. п. Филипов и неговото дело.

Но духът му може да бъде спокоен.

Мнозина от тия, които шумят сега и обикалят критиците за хвалебни статии, ще потънат в забрава, когато Ник. п. Филипов сигурно ще влезе в нашата литературна история.

Ще влезе с дълбоките си художествени идеи, ще влезе с великолепния си език, ще влезе с ненадминатото си майсторство да одухотворява гордата и красива българска природа.

——————————

в. „Литературен глас”, бр. 546, г. 14, 11.03.1942 г.