Петър Карапетров

Още на гарата почувствах, че над писателите-югославяни е легнала тежка грижа. Д-р Младен Хорват доста оживено говори за българската литература, минава внезапно на тема за театъра, за промяната, която е станала: директор на театъра е сега д-р Ранко Младенович.

- Ще Ви заведа при него.

Няколко часа по-късно аз съм в скромния кабинет на „директор драме”. Д-р Ранко Младенович е любезно усмихнат. При нас влиза проф. Драгутин Костич, ръкува се.

- Какво ново? Как е състоянието на Нушич?

Ставам от стола. Нушич!

- Безнадеждно!
- Скоро ли?
- Може би още днес.
- Какво? - питам аз.
- Ще почине.

Замлъкваме. Джебният часовник бие със силни удари до сърцето ми…

Бранислав Нушич ще умре.

- Мога ли да го видя?
- Безполезно…

Напускам театъра със сведена глава. Трябва да потърся писателите Владета Попович и босненеца мюсюлманин Хамза Хумо. Не ги намирам в ресторанта. влизам в кафене „Москва”. Още от първата маса чувам:

- Бранислав Нушич умря!

Събеседниците стават прави.

- Бог да го прости!
- Вечна слава на писателя!

Слушам и не вярвам: наоколо, от почти всички маси се говори за смъртта на големия драматург.

Погребален камбанен звън нахлу в кафенето…

… Народният театър е покрит с черно. Бранислав Нушич спокойно лежи в богат ковчег. Народ се трупа около него. Многоброен народ се трупа около театъра. Внасят се разкошни венци… Букети от живи цветя валят… Шепот. Някой тихо плаче.

Погребението е тържествено. Но аз не гледам официалните представители. Властта в Югославия се е винаги грижила за писателите, ценила ги е и приживе, изпраща ги с почести до гроба… Гледам народа. Тук е и работникът, и чиновникът, и търговецът, и учителят. Деца и възрастни. Всички са дошли да се простят с големия писател.

…Бранислав Нушич почива във вечното си жилище. Белград е в траур. Големите витрини на книжарниците са в черно. Съчиненията на Нушич са изложени навсякъде. Големи портрети, карикатури, малки статуи. И отливки от ръцете на Нушича… Ръцете… Дясната с перото, стисната здраво… и лявата, както спокойно е просната на масата…

А късно вечерта по витрините се белее и неговата посмъртна маска.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 10, бр. 379, 26.01.1938 г.