Юстинас Марцинкявичус

превод: Иван Рудников

Чувствате ли как тежи тя над земята,
помните ли дъх на слънце в нея
в час, кога полегне на поляните тревата
и когато облак като вол пасе я.

Дълго покрай гумното мъгла се види
като някакво прокобие познато.
Само ябълката си остава свиден
и затрогващ спомен подир лято.

Щом захапем я - болят зъбите,
мъката сълза изтласква
и треперят, плачат устни впити
за последната любовната ласка.

Всички гледаме натам, отгдето
няма път обратен… Сняг ли, виж, се стеле
над главите наши от небето,
или всъщност ний сме побелели?

Тя и днес се присънва над земята
и дъха на слънце още помним.
Сякаш ябълка остана си мечтата,
тая, дето няма да догоним.