Сати Кумар

превод: Григор Ленков

Слънчевите дни на август, закичени в
косите ни
от зори до мрак…
Морето. Сядаме на пясъка.
И вече не миришем на бензин,
и всеки чувства себе си като едно дърво,
от дланите ни се излъчва мирис на дъга
и тънката му нишка ни увива целите
като пашкули,
отпиваме на глътки хладен облак от
термосите.
Деца събират миди на брега,
а ние спомени.
Забиваме изсъхнал клон във пясъка
и като тях телефонираме на своето
далечно детство:
„Ало, кога ще ни гостуваш пак?”
От другата страна не отговарят,
навярно няма ток в изсъхналия клон.
Когато мръква, забелязваме,
че слънчевият ден, в косите ни закичен,
е угаснал.
Децата с мидите са си отишли,
дори рибарите изчезват,
понесли в мрежите си двойна плячка:
море и риба.
И само ние
седим между разхвърляните спомени
на плажа
с клон в пясъка,
телефонирайки на своето далечно детство,
но отговор няма.