Ян Шпевак

превод: Първан Стефанов

МАЙКА

Лястовица, литнала на възбог.
Синева в зеница.
Клон, узрял в мъдростта на покоя дълбок.
Сън, гълъбица.

Вълната, за ласка потърсила бряг.
От извора - огън.
Тъгата на ябълка - пролетен сняг.
Сянка връз облак.

***
Зърнах падаща капка в проливния дъжд.
Дълго полета й следях.
Пожелах й:
нека пада бавно. Да не бърза. Много бавно.
Да погълне в себе си цвета на мълнията, мириса на вятъра,
шумоленето на светлината и отдъхването на тревите.
Нека заприлича на врабче, на мечка,
на море, на попова лъжичка, на поток, на пеперуда.
Нека потъмнява като облак,
нека бъде мед или бреза,
със пелин, със сол да се усмихне.
Нека бъде лека и безсилна,
звъннала и онемяла.
Нека всички облекла й се привидят.
Капка.
Дребна капка в проливния дъжд.

***
Привижда ми се пак полето
и трапът, изкопан дълбоко.
На дъното му аз грижливо спуснах
картини във стоманени касетки,
усмивки, пръсти, с нокти изпочупени,
последен образец от гилза, глухи сънища,
войнишко гробище, откъслек от поема
и карта на междупланетни пътища.
Грижливо спуснах по един от зверовете
и по един несбъднат блян положих.
Засипах трапа. И дървета посадих отгоре.

За да свидетелствуват идните археолози,
че ние също бяхме хора.