Ана Каменска

превод: Светла Гюрова и Михаил Берберов

ИЗВОР

Fons erat. Извор имаше
обагрен със червено
с кръвта на земните дълбочини;
наведох се и с устни
водата му докоснах.
А в този миг
доплуваха от дъното
уста, които преди столетие
са пили.
И звук простена
от сърцето на земята.
Разпукваше се времето.

БАЩИТЕ

Кой помни образите на бащите
умрели млади?
Те са сурови,
зли,
намръщени от гняв.
Войната ги е гонила по пътищата
и в рововете, както спят, са падали,
и мравки са пълзели по обувките им прашни.
И в бирените фабрики работели,
където е задушно за гърдите им широки и космати.
И паста за обувки правели,
жените си изпращали
сапунчета зелени да продават.
И търсели пак работа,
с пилите лавички са майсторели,
под черни гребени
са свирели с цигулка,
умирали са от сърце
и се превръщали във детските очи
на страшни стръкове от слама,
понесени от вятъра.

В ПРИЮТА ЗА СТАРЦИ

След поляка, когото погребаха днес,
остана куфарче, с желязо обковано,
но необикновено леко.
И недояден хляб от челюсти беззъби
във вързопчето,
и стиска фотография,
и бучка глина,
и листове, изпъстрени със букви и рисунки.
Ти трябва да ги изгориш!
Така се палят след умрелите писмата,
за да не бъдат върнати обратно.
Но как се е наричал той - полякът?
Норвид?
Може би Норвид?
Горят хартийките
със тъмен пламък.
На бор мирише.

НА ЗЕМЯТА ВОЙНА

Не е земята място за почивка.
Отивайте си, мъртъвци!
Убежище тук няма и за вас.
Да, беззащитни сте,
защото тук
дори най-крехките пера на птиците
са хищни и въоръжени.
В пристанищата параходи чакат.
Не! Само скелети на параходи.
Един човек по улицата броди.
Не! Само овъглени съсипни.
Изправена над нас стои
на въздуха най-чистата колона.
На! На смъртта отвесното свистене.
Къде тогава ще се приютите, мъртви?
На нас, на живите, ни стига
пустинята от пеещи куршуми.

ЗЪБ

Съвсем сама
остана на земята
и тук, в приюта за старици,
дойде със свойта чашка от фаянс,
със свойто куфарче,
затворено като око на кукумявка.
Във него млечен детски зъб
на дъното лежи.

ЕПИТАФИЯ НА МОМИЧЕТО

Макар че ме издаде кучето,
не го виня.
Научено е да преследва
човека, безразлично
дали е с побелели власи,
или пък носи тежка,
тъмна плитка,
която никога не е познала
ласката на мъжката ръка.

ЕПИТАФИЯ НА СТАРЕЦА

Достатъчно се наживях.
Не бойте се,
не ще се върна
дори във ваште сънища,
защото
до тях пътека няма.
Да жаля? За какво?
За тази глътка въздух?
Или за тази дървена тояжка,
навикнала със моята ръка?

МУЗЕЙ

Лежеше съвършено гола,
до кости
разсъблечена.
Единственото облекло
й беше обицата
и пръстенът железен.
Защото тялото,
косите,
ноктите
ги бе погълнала земята,
по-ненаситна от метала.
Лежеше съвършено гола,
стройна,
удължена.
Навярно спеше?
Не. И от съня тя беше разсъблечена.
Извадили са я
от старото славянско гробище
със сянка смях под клепките от глина.
Музеен експонат сега е тя,
под чистото стъкло,
със номер във каталога.
Край нея множеството преминава -
а влюбените се поглеждат във очите
и се крият,
притиснали ръка в ръка,
погалили отлитащите бавно къдрици.

ПОГРЕБЕНИЕТО НА ИОВ

Когато спускали ковчега на Иов,
не е повявал вятър. Всеки лист
е бил като че ли железен.
И слънце нямало. Единствено земя -
когато спускали ковчега на Иов.
Измъчено и отегчено тялото било
от болките на бавното умиране,
когато спускали ковчега на Иов.
И немите уста като чели говорели.
И немите ръце като че ли се молели,
когато спускали ковчега на Иов.
И малко били думите на тоя свят,
когато спускали ковчега на Иов.

ВЯТЪР

Били са мъдри мексиканците,
които вятъра изваяли от светложълтата скала.
Един страх по-малко имали оттогава.
Под планинския склон
разтварял вятърът своята крокодилска уста.
Бумтяла планината от неговия дъх.
И той лежал скалист посред скалите,
с човешки членове,
красиви,
млади,
аполонови.
И бил прекрасен.
И тялото му гъвкаво родило заедно с земята,
с дъжда и със змиите
млади и щастливи ветрове.
Родило ветрове, които не разбирали смъртта,
а по горите и блатата се търкаляли,
в пукнатините на скалите са се греели,
обичали са собственото си скалисто тяло,
обичали са неговите криволичещи извивки,
тънки гънки,
горещината и студа,
загадъчните и шумящи пещери.

Не е ли същото, когато
обичат хората живота?

МУЗИ

На любовта и безпокойството езикът се втвърди.
И няма вече как да промълвиш: обичам.
Окаменя и вятърът, надувал
военните хоругви.
Изглежда, че дори кръвта е
произведение на изкуството.
И ето най-накрай - времето на мъдреците,
дошли, за да класифицират,
делят и назовават.
И вече нямаше ни жива птица,
ни жива песъчинка -
а само символи и знаци.
Безумците създаваха дори поезия
от елементи и от цифри,
но толкова бе страшно всичко,
че те сами със ужас се отвърнаха от нея.
Отново до началото сме се завърнали:
на краските до чуруликането пак
и пак до шепота на светлината.

РИЛА

Тук - с мъх космат гори обрасли.
Дъхтят на мащерка нагрени планините.
И неуморното зелено на цветя и билки.
Зеленина необозрима.
Тук - разорани с ноктите на пролетта скали.
Тук - устрем на морените, които се изкачват,
пак тук - на радостта вълните,
страстта на пътищата
и пулсирането на пътечките.
Тук - сам за низините на света забравил,
да дишаш въздуха на върховете,
с уста да пиеш ледена вода,
извираща от извори гранитни.

***
Да поговорим откровено, високи планини.
Свалете от челата си за миг тътнежа на мъглите.
Не се люлейте на крилата на потоците.
Кажете ми, не ви ли мъчи собственото ви величие?
Какво ли ви нашепва каменното ви сърце
за дребния живот на тези дребни същества,
треперещи от страх във вашта сянка?
Кажете, как ще погребете тази малка катеричка,
която е изял орелът на върха?
О, вий сте прекалено горди
да мислите за онова,
което става в джунглата на боровинките,
и за живота на калинките да мислите
или пък как се чувства
оркестърът на птиците и насекомите
във въздуха, в небето, на земята.
Кажете, планини, какво ли знаете
за страстите житейски,
за алчността на корените,
впили се жестоко във скалите,
и за самотността на зърното,
което в камъка кълни.
Какво ли знаете за оня вик предсмъртен
на зайчето
и за тревогата на заблудената сърна
или за мъката на любовта?
Издигнали сте каменни глави
и по скалите
ледени реки търкаляте,
и в сняг се къпете, и в грохот,
и се обличате във хубост:
обличате се в нашия живот, макар и смъртен.

БУРЯ

Стените на пространството - съборени,
разбито - огледалото на езерата.
Небето е в руини.
Кой ще успей да изгради отново
зданието на лазура?
Кой върху връхчетата на елхите ще надене
отлените от въздух форми?
Кой от отломките отново ще надипли
стъклото на водата?
Кога отново на небесната поляна
мечета-облачета
ще лудуват пак
сред ящерките?
Бе бъдещето казало: на следващия ден.
Докосна слънцето с лъчисти пръсти
руините и пепелищата.
И подир бурята ден чист се извиси.
И се издигна свят от нищо,
изпълнен още от началото със клонки,
с боровинки,
с лековити билки
и щурци.

ПЕЙЗАЖ С ГЛОГ

Със своите копита
лятото отново
земята тъпче
и ветровете-конекради
по хълмовете трополят.
И клончетата на елите
шибат въздуха с камшици.
А по стърнището пролазва
хвойнов дим от билки.
Кръстосаният облак горе,
от копието на лъча пронизан,
е като че ли от кръв обагрен глог.

НАДПИС

Не съм дотолкова суетна, о, море,
за да се осмеля във думи да заключа твойта мощ,
но позволи ми да ти кажа само три слова.
Ти като времето си - и променливо, и винаги едно и също.
Ти като сън си - и дълбоко, и със забрава пълно.
Ти като любовта си - и опасно, и желано.
Не се гневи. Това ти казвам аз и отминавам.

КОЙ Е ТВОЯТ СЕЗОН

Кой е твоят сезон, смокиньо,
и твоят - месесто цвете на нара?
Кой е твоят сезон, лодчице,
от ръце изрязана,
и твоят - мъдра многоока мрежо,
плетена от пръстите на годеници и невести?
Кой е твоят сезон, пладне горещо
на тези жени,
върху прага на рибарския живот насядали
с работа в ръцете,
там, където се дочува
върху прустовете как узрява
рибата солена,
как във тежките зърна на гроздето
виното кипи?
Кой е твоят сезон, благодатна стомничке,
бучка глинена от древността,
носеща вода студена?
Кой е твоят сезон, градче,
толкова приличащо на лунен залез
по цинобъра на свойте покриви,
с неподвижни украшения от бели чайки?
Кой е твоят сезон, о, море,
ти, което прииждаш
на градчето към всички улички
с твоя по-силен от вино лазур?
Кой е моят сезон,
накъде съм се взряла
аз - изправена върху едно зърно от пясък?