Йордан Нанчев

„Да бъдеш добър поет и едновременно добър човек е рядък жребий. Такъв жребий има Ракитин и затова: кой би смял да каже сурова дума и за поезията му, и за самия него?” Думите са на Асен Златаров и може да се прочетат в уводния текст на в. „Литературен глас” /бр.182 от 30 април 1933 година/. Броят е посветен на 25-годишния юбилей на поета, роден в село Трудовец на 6 юни 1885 година и завършил гимназия в София и славянска филология в Софийския университет през 1908 година. След това Ракитин става учител в Плевен, където живее за постоянно и издава близо тридесет книги. Един наистина рядък случай в българската литературна история – талантът да устои и да се развие именно в провинцията, да остане верен на своето уникално творческо призвание.
Каква е била цената на това отстояване сигурно никога няма да узнаем докрай, но да се мисли за него все пак може като се имат предвид събитията, за които се знае и за които отново се опитвам да припомня тук. Защото те сякаш винаги се забравят от повечето властимащи у нас и доста често за съжаление се повтарят. Макар и слава Богу – не винаги с толкова трагичен край.
Малко преди смъртта си поетът става уредник на Военноисторическия музей в града. Именно там с най-голяма сила и злост го настигат завистта и омразата на политически покровителствуваното бездарие, каквото навсякъде у нас не е липсвало никога. И подмолната интрига на онези, чиято душевна същност е злотворството и които на всяка цена искат да заемат неговото място в музея, започва да бълва не само „сурови думи”, но и явни клевети, даже престъпни инсинуации. Сякаш в своята добронамереност и с цитираните в началото докрай искрени и толкова приятелски изречения проф. Златаров неволно е предизвикал злото и то вместо да се смири и да се осъзнае, забива още по-надълбоко отровните си зъби в ранимата душа на поета.
Но какво всъщност се е случило тогава? Според П. Бонев, автор на кратка коментарна бележка в том І от „Избрани съчинения” (1966) на Асен Златаров Ракитин бил „обвинен от някои тогавашни военни, че като директор на къщите-музеи в Плевен се поставил в служба на чужда държава”. В книгата на Светла Ракитин „Повест за моя баща” пък историята е описана и по друг начин – чрез спомена на писателя и адвоката Йордан Ковачев, който замества Ракитин след смъртта му на председателския пост на Съюза на българските писатели от провинцията. Разказът на Ковачев започва именно с основаването на този съюз.

„Малкият салон на девическата гимназия, в който заседаваха писателите от провинцията, дошли да създадат именно във Велико Търново, древната българска столица, свой съюз, на 3 март 1934 г. беше пълен с въодушевени младежи – пише Ковачев. – Само няколко прошарени глави се мяркаха в множеството, оградени със синовно внимание от жадните за голямо дело творци. С най-голяма топлота обаче непрекъснато беше облъхван Н. В. Ракитин. Стеклите се от цялата страна писатели познаваха неговата нежна и интимна поезия, но малцина го бяха виждали и сега той ги привличаше като магнит…
Преди да бъде гласувано създаването на Съюза, той беше вече всепризнатият, необходимият и неизбежен председател.
След пламенна размяна на мисли за значението, ролята и съдбата на писателя, за явната необходимост от писателски съюз, който да стои на чисто народни позиции, който да живее дейно и да се бори, а не само да вегетира… новата организация бе създадена и за неин председател бе избран единодушно Ракитин.
Но защо през всичкото време някаква сянка помрачаваше неговото красиво и вдъхновено лице? Откъде идваше тази горчива гънка, която пресичаше приятелската усмивка, просветваща от време на време, когато разговаряше с младите?
В края на учредителното събрание, когато всички се нареждаха пред входа за снимка, аз го приближих и го попитах:
- Колега Ракитин, защо нямате настроение? Не сте ли добре?
- Довечера след литературното четене ще Ви кажа… Сега не е удобно…
Литературното четене мина с голям успех… Ракитин ме отдели в една странична стаичка и заговори:
- Имам нужда от адвокатски съвет: някои запасни офицери в съучастие с мои подчинени, за да вземат службата ми в музеите, са ме набедили в позорно деяние. Подлостта е стигнала дотам, че са укрити или унищожени отчетните документи, за да бъда злепоставен. Имам сведения, че е образувано вече и следствено дело. Не знаете какъв смут е в душата ми. Със съдилища не съм се разправял и се чувствам като в тресавище – потъвам и няма къде да се опра. Моля да ми помогнете като адвокат. Аз сега ще се върна да видя в какво положение е въпросът, но към края на април ще има областна читалищна конференция в Пловдив, на която трябва да присъствам. Ще Ви подиря непременно. Моля Ви не ми отказвайте помощта си. Не със всеки и не пред всеки мога да говоря за това.
Аз хванах подръка Ракитин и го уверих, че и най-изкусното набедяване ще рухне пред истината, че трябва да има пълна вяра в силата на невинността и че стоя на негово разположение още сега; че съм готов да го придружа до Плевен, за да не се губи време. Той обаче отклони това, но се разделихме във Велико Търново с готовността да се борим с подлостта…
Научих за Областната читалищна конференция в Пловдив. Очаквах Ракитин да ме подири, но той не направи това. Тогава аз попитах читалищни дейци дали е в града. Едни ми отговориха утвърдително, други отричаха… трети казваха, че само се мярнал, но бил много разтревожен… И… само след няколко дни телеграмата на секретаря на Съюза Димитър Добрев донесе грозната вест”…

Допълвам сега този текст с откъс от едно писмо на сина на Йордан Ковачев, Методи, който си спомни за миналото и на 27 май тази година ми писа буквално следното:

„…Един хубав майски ден на 1934 г. аз бях останал сам вкъщи рано следобед: сестра ми на училище, майка и баба излезли, баща ми на работа неизвестно къде /той често пътуваше както до София, по провинцията или до Пазарджик, където има окръжен съд, или Асеновград, обикновено за по-важните дела там/. Звъни се. Аз излизам и виждам пред вратата двама непознати, не от мира сего, с малко особен изглед. Възрастни, но не стари, единият изглеждаше на пушач /аз не съм пушил никога и това прави впечатление/. Казаха следното: „Идваме от кантората на г-н Ковачев. Търсихме го, но там го няма. Не е ли тук? Аз разбира се отговорих това, което си беше: сам съм и си уча уроците. Не знам къде е. Често се налага да пътува, без да се обади, с оглед на това, че ще се завърне незабавно. Те повториха, че много им е необходим. Те не си казаха имената, не оставиха визитка или бележка. Не поръчаха нищо да предам. Пък и аз не полюбопитствах кои са. Във всеки случай за мен бяха напълно непознати хора и нямаше причина да проявявам любопитство. Двамината се спогледаха, не поръчаха нищо, не казаха дали ще дойдат пак и макар да беше явно, че развитието на нещата не ги устройва, си тръгнаха, а аз, без да се бавя, продължих с уроците. Години след трагедията, когато прочетох новоизлязлата книга на Светла Ракитин като удар с чук ме порази самопородилата се мисъл, че това вероятно са били големият поет на България Никола В. Ракитин, който ми беше известен още от началната христоматия по литература и читалищен деец и че неговата смърт е било възможно да бъде избягната толкова лесно. Много по-трудно е било да се прехвърлят всички музеи в Плевен, свързани с Освобождението, от Министерството на просветата във Военното министерство, за да се уволни Ракитин, че да се скрие папката документи, които да се появят отново след смъртта на поета”…

Ето това е. Такава висша „изобретателност” са проявили онези, които са целели отстраняването на неудобния си „противник”. И както в повечето случаи оттогава досега – успяват. Чистосърдечният и несвикнал с реалната нашенска действителност поет на истината и красотата няма сили да им се противопостави с нищо, освен със своята почтеност. Но на този свят почтеността и законосъобразността в обществените отношения обикновено се оказват най-несигурната опора. Особено за онези, които като Ракитин, нямат зад гърба си никаква политическа подкрепа. И духът на поета, нежната психика на родения лирик рухват под напора на клеветата, под угрозата на скандала, който умело му внушават, че го очаква. И в своята безпомощност той избира възможно най-нелепото – смъртта. Както толкова свои събратя между впрочем. Денят е бил 2 май 1934 година, когато в един от тунелите по Искърското дефиле Ракитин свършва със себе си!
„…Други на негово място би погледнал с пренебрежителна усмивка на подобни подозрения, защото ще знае, че тяхната абсурдност само ще увреди на авторитета им. – пише проф. Златаров в знаменитата своя статия „Искаме възмездие!”, публикувана пак в „Литературен глас” /бр.234 от 13 май 1934 година/, но една година по-късно от тази, с която започнах. При това само седмица преди Деветнадесетомайския военен преврат! И продължава:
Но Ракитин бе дете: той постъпи като поет и от тая сплетня отрови своята вяра във всичко хубаво, което му е давало смелост да работи и да твори, и той падна духом, преломи своите нравствени сили за живот и изгуби равновесие. Той се почувства обграден от могъщи зли сили, срещу които неговото доверчиво и чисто сърце бе неспособно и слабо да води борба. Защото той не познаваше хулата, заканата, злоезичието, мъстта. Неговата доброта стана негова казън. И свърши със себе си, почувствал се безпомощен и слаб”…
След 19 май 1934 година почти всички вестници са забранени. Пък и темата едва ли щеше да бъде вече допусната, кой ли би се захванал в онези условия за нея? Непосредствено преди това обаче и майският брой на в. „Светлоструй” – месечник за просвета, култура и литература, редактиран от Димитър Добрев и Михаил П. Тороманов като орган на читалище „Възраждане” в русенското село Щръклево, е издаден „В памет на Ник. В. Ракитин”. Вестникът е нещо като неофициален орган на основания същата година и председателствуван от Ракитин Съюз на българските писатели от провинцията. След преврата „случаят” вероятно е вписан в графата самоубийство, макар тук очевидно да става дума за познато ни от наказателното право „посредствено извършителство”, и изглежда постепенно е забравен. Освен от роднините и от неколцината близки приятели, които обаче както винаги в подобни случаи са с почти завързани ръце. От скръб, от страх, от безнадеждност… Звучи и сега толкова познато, нали?
А в онези години военните са почти недосегаема каста. Цялата власт за момента също е в техни ръце. Като прибавим към това безличието и продажността на един просветен министър, наречен Бояджиев, какво друго би могло да се очаква. Не са особено действени и колегите на поета от Писателския съюз. Какво да направят и те при до болка познатата ни и толкова отдавна установена у нас традиция да се върви след победителите?
А годините минават. Настъпват уж нови времена И ето какво четем в едно писмо на Светла Ракитин до Йордан Ковачев с дата 25 февруари 1949 година. Копия от него и от следващите го писма, на които ще се позова след него, ми бяха предоставени пак от Методи Ковачев.

„Г-н Ковачев,
Научих от М. Чернева, че се интересувате от адреса на майка ми. Тя живее на ул. „Цар Шишман” 41 в София.
Радвам се, че имате желанието да се направи нещо по случай 15-годишнината от смъртта на баща ми. Миналата година историкът проф. Каракостов ми беше споменал нещо подобно, но впоследствие не се осъществи.
Смятам, че е време да се кажат известни неща около смъртта на баща ми, които биха осветлили някои „обществени порядки” от недалечното минало.
Независимо от това дали ще се устрои нещо и сега за 2.V. (защото то трябва да бъде резултат от усилията и интереса на повече хора), благодаря Ви и за това само, че сте си спомнили за Ракитин”.

След това писмо минават още десетина години. Междувременно с изключителното съдействие на Йордан Ковачев и благодарение на неговия личен приятел и колега Андре Монтини, с когото ги свързва дългогодишна съвместна работа – литературна и като активисти на Международния съюз на борците за мир, във Франция излиза том от избрани стихове на Ракитин под заглавие „Песни за Дунава и за Балкана”. Събитието е отбелязано в хрониката на сп. „Септември” (кн.10, 1961, с.190) по следния начин:

„За пръв път един български поет се явява така внушително представен на френски език, както това е направил с Ник. Вас. Ракитин френският преводач Андре Монтини… Андре Монтини е работил повече от четвърт век над преводите си на Ракитин. За разлика от други преводачи, предпочитащи белия стих, Монтини държи за римата и я спазва ревниво. Че преводачът познава основно поетическото творчество на Ракитин, вижда се от неговия обширен предговор. Той знае редица факти от жизнената съдба на Ракитин, нему не са чужди мотивите, които обясняват трагичната му смърт. Съвсем правилно Монтини определя социалния идеал на нашия поет като дълбоко човешки, хуманистичен идеал.
Простотата на поетическия изказ, лекотата на стиха, ведрината на образа се чувстват в превода на Андре Монтини. Той се е помъчил да запази свежестта, която лъха от лирично-пейзажния стих на Ракитин, неговата лазурна яснота и напевността на стиха. Неговият превод заслужава да се поздрави като хубав успех и като полезен принос към опознаване на българската поезия в чужбина.
Любопитно е да се отбележи, че сборникът на Андре Монтини е намерил съчувствена оценка в големия парижки литературен седмичник „Ле нувел литерер”.

Текстът не е подписан, но може да се предположи, че е дело на самия Ковачев или поне инициативата е била без никакво съмнение негова. Защото по всяка вероятност той е бил да не кажем единствен, но първият българин, който е получил екземпляр от сборника. При това с автограф от преводача и „в знак на братска дружба”. Тук е мястото да се отбележи, че Андре Монтини ван Аш е започнал да учи български именно поради приятелството си с Ковачев и е превел немалко негови стихове и разкази, отпечатани на френски език.
Едва ли е необходимо да се подчертава благодарността на семейство Ракитин за съвместния жест на двамата приятели към паметта на техния съпруг и баща. А почти едновременно с това Ковачев се е опитал да инициира и подобно издание на руски чрез друг свой приятел – И. С. Поступалски.
Към края на 1964 година дъщерята на поета пак пише на Йордан Ковачев по този повод:

„Уважаеми др. Ковачев,
Вашето писмо до майка ми се е получило доста отдавна, но ние почти всички бяхме по курорти, а майка ми, която не е добре със здравето, просто не е била в състояние да Ви пише.
Новините, които ни съобщавате са хубави разбира се, но аз все пак имам впечатлението, че съветското издание на Ракитин няма да бъде много скоро. Все има някои други български издания, които трябва да се издават и което не зависи само от др. Поступалски. Но… нека се надяваме, че и това дело по-нататък ще се осъществи.
Благодаря Ви за непрекъснатите Ви грижи към поетичното наследство на моя баща.
Сърдечни поздрави от майка ми и сестрите ми. Всичко най-хубаво! Светла”

На 15 май следващата година другата дъщеря на поета Ракитин, Лили, също се обръща с писмо към Йордан Ковачев, за да го извести за предстоящо тържество в Плевен по случай годишнина на баща й:

Любезни Господин Ковачев,
Скоро не сме се чули и виждали с Вас, но ето случай това да стане. Както знаете навярно, на 6.VІ. се навършват 80 години от рождението на покойния ни баща. По този случай в Плевен ще бъде открит бюст (който още миналата година бяха оповестили, че ще стане) и поставен в градската градина. По случая ще има чествуване, датата още не е определена точно, но вероятно ще бъде през втората половина на юни. Ще бъде издаден пак в-к Вит. Молим Ви бъдете така любезен, напишете нещо или това, което миналата година говорихте, изпратете го в Плевен на адрес: Асен Марков, ул. „Павел Ламбов” №1 да го поместят.
Много ще се радваме да дойдете и Ви каним от сърце. Можете да влезете във връзка с Костова от Писателския съюз. При отиването да Ви имат предвид. Ние сме казали, но и Вие се обадете.
Нашите най-сърдечни поздрави и уважение на семейството от всички ни”.

От това писмо, а и от едно друго, което Христо Борина изпраща на Йордан Ковачев на 28 май 1964 година, се разбира, че тогава, вероятно във връзка с тридесетгодишнината от основаването на Съюза на българските писатели от провинцията, вече е имало някакво възпоменателно честване в Плевен. Бил е издаден и вестник „Вит” със спомени, стихове и статии. По повод именно на една статия от този вестник Борина пише:

„Драги Йордане,
В статията си „Трагедията на Ракитин” /възпом. лист „Вит”/ Светла Ракитин хвърля много силно обвинение върху Министерството на просветата във връзка с тая трагедия. Моля те, подири да узнаеш кой е бил министър на просветата през 1934 г. Нито на времето, нито по-късно, нашето правосъдие не е търсило отговорност от никого, въпреки зова на проф. Златаров „Искаме възмездие”.
Но ще дойде ден, когато историята на българската култура и литература ще поиска да узнае истината. Интересно е да се знае също, какво е направил за това отношение Съюзът на българските писатели тогава. А СБП не биваше да оставя в тъмнина тази трагедия, много по-изобличителна за нашата общественост от Яворовата. Ще се надявам да ми се обадиш.
Много сърдечни поздрави на тебе и на г-жа Сийка от твоя Христо Борина”.

Е, този ден в историята на българската култура и литература, за който сигурно мнозина като Христо Борина мечтаят, изглежда няма да дойде още дълго време. У нас обикновено престъпниците се оказват невинни. Не пред историята разбира се, а пред съда. И почти винаги истински невинните страдат от това. Има ли смисъл да се питаме защо и докога ще продължи тази порочна политическа практика? Няма кой да ни даде смислен отговор. Пък и отговорът си е съвсем ясен. Примерите от миналото и особено от днешния ден на сякаш обреченото ни Отечество следват непрекъснато и от ден на ден се увеличават. Беззаконието и политическата поквара ни заливат отвсякъде. И все пак, струва ми се, не е напразно да се напомня за тях. Ако не постоянно, то поне от време на време и особено сега, на хребета на поредната политико-правителствена промяна.

Хасково, 25 юли 2009 година