Йован Дучич

превод от сръбски: Милко Ралчев

ПОЗНАНСТВО

Когато я познах, небето беше мътно,
мълчеше паркът в болна самота,
есенните води ромонеха злокобно
и всичко безнадеждно търсеше смъртта.

И не позна днес мойта младост безотрадна
на страстите и на скръбта деня:
във моята душа днес сянката й падна,
студена, бледна, като бледната луна.

Гласът й бе подобно песен на тъга:
затуй аз мислех, след като бях слушал много,
за миналото, за есенната дъга,
за хладното небе, за нашто тъжно сбогом.

И нейната целувка беше тиха, хладна
целувка мраморна; - от бледите коси
благоухание последно днес роси
над розовия цвят, увяхващ безотрадно.

И много пъти, в ранна утрин, тъй без мощ
аз ставам като от оловени окови:
и аз не знам какво сънувал съм таз нощ, -
очите ми са пълни със сълзи отровни.

БРЕЗИ

Защо така шумят във тази нощ брезите
тъй дивно и със страст? Защо така шумят?
Луната жълта слиза бавно зад хълмът
далечен, чер като прокоба; - във водите

през тази мъртва нощ вън сън след сън валят,
като че от олово сиво тихо в мрака.
Брезите само на високо там сред зрака
потръпват във небето и шумят, шумят.

В нощта край тихите води самин стоя,
като бездомник. Пряко наземи потрепва
до мене сянката ми. Нощем се боя
от себе - и от свойта сянка аз потрепвам.

ЗВЕЗДИ

Горят звездите тихо горе в небосклона,
и на морето песента в таз тишина
до нас достига; тези гласове се ронят
като росата в сребърната тъмнина.

Във нейните коси аз вече вплетох страстно
цветята нощни росни. Някой вън зове, -
а аз възлюбих нейните очи тъй ясни,
изпълнени с звезди, устата - с стихове.

И всичко дивно е; от клоните ръми
тук светлина, като че бял се дъжд изнизва;
в далечен сън сама маслината шуми…

Морето пълно със звезди, що ниско слизат -
и те по няма жалба, празна и без мощ,
подобно морска пяна, ще гаснат цяла нощ.

ДУБРОВНИШКИ REQUIEM

Тоз ден тъй тъжно тук камбаната звъня,
подобно скръбна песен из уста метална.
Сред катедралата лежеше бледна тя,
като Илюзия, която е умряла.

Тъй бледна, тъжна беше. В одеяние бяло
лежи сред рози и сред миртови цветя, -
и знатните в редица сред дългото опело
стояха неми със свещи в ръка.

В прозорците на черквата тъй неусетен
угасваше денят, подобно отзвук сетен
във хора на свещеници, запели в ред.

А после, щом отново звъня прозвъня,
и белият ковчег повдигаше се блед,
тогаз, като насъне, се усмихна тя.