Драгутин Дамянич

превод: Иван П. Йончев

Г-ну Ив. Вазову

Никого не питам и място да прося
от никого не трябва за моя път в света:
пределите мои са под яркото слънце,
сънищата мои - сънят на нощта.

Искам ли, отивам, където желая
с полета на орела, с крилете на зефир…
И кой би попречил, щото мойта песен
да се не разнася на вис и на шир?…

Обичам да почивам край парка листат,
на млада маркиза край дивния фонтан:
по-свидни те мен са от пестници бездарни,
по-мили от всяка човешка сган.

Обичам на месеца красното сияне,
на изтока зората сияйна кат елмаз
и приказки, картини - килими цветисти,
от вили изткани в привечерен час.

Челото ми е чисто, съвестта невинна,
с трикольор не трябва гърдите си да кича.
В сърцето си щом нося любов и родина,
кой ли има право мен да ме отрича?

Свободен е пътят, и дето желая
ей, носят ме конете вихрени тогаз,
назад да ме върнат, биха ли посмели
враните кресливи, що изплаших аз?

Но, може би, някой с кал да ме удари,
когато на път съм към мойте висоти
и някъде някой песен да осмее,
сънищата мои и мойте мечти.

Вярвайте, тогава шибнал бих с камшика
тоз образ безимен - име бих му дал,
защото мнозина като сенки бродят
без име в живота и без идеал…

——————————

сп. „Славянски глас”, г. 10, кн. 7-10, 1912 г.