МАРИЦА ПЕЕШЕ…
превод: Иван П. Йончев
Марица пееше с всичкия си глас. Бързо се спусна тя по каменистия път към морския бряг. Последните слънчеви лучи тържествено целуваха красивото й румяно лице.
Когато слънцето се сгуши и вечерен пурпур обля запад, тя седна под едно лаврово дърво, сякаш очакваше някого. Чакаше тя Стина. Той беше я известил, че се възвърнал от Америка.
Тя мислено беше се пренесла в миналото, когато пред нея ненадейно се яви млад, строен моряк.
- Марице, душице моя - искаше да я прегърне той.
- Стина, аз съм омъжена.
- Омъжена? - извика той.
- Ти ни веднъж не ми писа из далечния свят. Омъжих се за Ива. И никога вече не мога да бъда твоя. Аз любя него.
- Ива, моя побратим… безделника… а моите писма, що ти пращах чрез него… омразник.
- Извини ме, Стина, прощавай, отивам в село. Ива отиде в Ращино. Той ще се върне по този път и ако ме види с тебе, чужди човек, лошо ще стане. Прощавай.
- Чакай… послушай ме.
Марица се отдалечи… Нощта спусна черния си воал над света. Многобройните й очи заблестяха, заискриха. Натъжен седеше Стина под лавровото дърво; звездата на неговото щастие залезе.
Чуха се стъпки.
- Ива, ти ме излъга - разнесе се глас из мрака - заграби ми Марица, единственото мое щастие!
В тъмнината светкавично блесна нож…
- Ти, Стина - извика раненият и здраво сграбчи противника си.
И двамата бяха силни.
В тази минута от скалистия бряг две сенки се провалиха долу и плеснаха във водата.
… В село Марица пееше с всичкия си глас.
——————————
сп. „Славянски глас”, г. 10, кн. 7-10, 1912 г.
