НА ТИЧАР
превод: Крум Димитров
На тичарско равно поле, де протича студна Дрина,
храст откак се кичест вие към небето, вечност мина.
Него мълния не удря, ни го пък допре секира,
там овчар под него лете хладна сенчица намира.
Той пониква върху гроба на една вдовица млада,
що от стръвни яничари цял народ живот изстрада.
Между вейките надвисли и сред шумата му лека
малка птичка се е свряла и си пей от памтивека.
Кръшно пей през тъмни нощи, лей гласец през дните бели,
нито пътникът я стресва, нито пък ловецът цели.
Дивна се за тази свидна птичка приказка сложила:
тя била душа на щерка над праха на майка мила.
Залиняла си девойка, че й майка гроб отвлече,
и изчезнала безследно, нямало я нийде вече.
Де се дяна? Кой я грабна?… Тъй се тя стопи незнайна.
И безбройни дни се нижат от смъртта й, скрита в тайна.
На тичарско равно поле, де протича студна Дрина,
храст откак се кичест вие към небето, вечност мина.
Него мълния не удря, ни го пък допре секира.
Моят морен дух през знойна вечер там покой намира.
Но и скръб тогаз горчива мене в злоба люта трови.
И сърцето ми презира този робски свят в окови.
А пък жаловит и звънък глас се лее от вършина.
И пред мен бучи и пляска разярена мътна Дрина.
——————————
в. „Литературни новини”, г. 2, 07.04.1929 г.
