Михаил Синелников

превод: Никола Инджов

ВЕЧЕРЕН ЗВЪН

Вечерен звън от сънната обител
към здрача залезен приижда тук,
орисана от ангела спасител
реката придобива цвят и звук.

Но не от екота така стремглава
изчезва риба в глъбината пак,
не бързеят с искрици озарява
безмълвния крайбрежен ракитак…

Ни жив човек, ни порив неотложен,
едно ми стига в тоя хубав час -
подобно светъл талвег разтревожен
да протече през мене твоят глас!

СЕЛО

Как изплуват от време изгнило
този мирис и този дъх,
стомна, просфора и точило
за коса с понащърбен връх,

наковалнята на кълвача,
тилилейската тишина…
Градове изоставих да крача
към предишните времена.

Преди сетната моя година
просто трябва ми мълчешком
край брезова гора да премина,
край порутен родителски дом.

Да приседна на дънери криви,
съхранил вдън душата си жив
разум тих от полегнали ниви
и от ябълка залък тръпчив.

ТОПРАККАЛЕ - КРЕПОСТТА НА ПРАХА

На Гюлсаръ Афиджанова

Не знам по-мъртва дума от топрак!
Тя прах е на праха, на времето е време,
прогнилия на конски скелет впряг,
и от стрелите потрошено стреме.

Над тази кула дим, над друга кула - чад.
От Изтока преливат и мор, и пепелище,
под бяла синева и черноален цвят
се вихри хоризонт - прокоба на огнище.

Провисва там копито и диша тетива,
и бавно върху конника догаря риза,
но бързо шумоли невехнеща трева,
в свистенето на лък прах каменлив възлиза.

Хълмист подобно крепост небосвод
и амазонки на приоблачни откоси,
въртят се гущери зелени в хоровод
и змийското гнездо в просъница се носи.

Мълчат метличини, прахът на зноен прах
през пясъка изтича глухо. Върволица
кобилици по дюна необветрена, към тях
с правнучката си пъпли столетната старица.

Табун подир табун на прилив многоног,
от хълма й приличат на лава и додето
снишава се невидимият свят висок
обзема тишина земята и небето.

В очите старчески вместо луни
коне изгърбени - лилави хребети големи.
Тревата слуша, и табунът слуша в изпитни
на повелителката приказките неми.

О, вечност, аз съм твоя! Аз - крепостта и ек!
Привърши в кобен час вечерната поличба.
Аз - атоми от пясък и люспи от човек.
Лицето на смъртта на моето прилича.

Смъртта отива в смърт и тленът - в тлен.
Старицата изгребва, прахът неумолим е,
но тя разплисква мляко по склона нажежен.
Мигът замря. Еднички трептят ръка и виме.

Кумис децата пият. И дишат с лекота.
Животът като ручей в земя попива бяла.
И все по-сладки стават кумиса и меда
от свежата роса на роза разцъфтяла.

В цепнатини водата във вода мълчи
и през надгробните пролуки блика синя.
И вижда свъсено Старицата с лазурните очи
в пустинята - оазис, в оазиса - пустиня…

ГРАДОВЕ

Прилича Петербург на Рига
в летаргията си блажен,
гранитен кошер той въздига
към месец пчелно оцветен.

При праг, покрит със тънка плесен -
в томителния здрачен час,
повява мирис превъзнесен,
от сумрачен светилен газ…

Приличат си с подобни сходства
Сайгон, Бомбай, Сеул, Мадрас,
и със захвърлени сиротства
сред оргии, любов и власт.

А с хълмите си коленичил
пред висоти с неземен дим,
Тблиси е съвсем приличен
на стария Йерусалим.

…В открит прозорец - ложе, маса,
семеен рай, семеен ад…
Еднакви вечери това са
във всеки град, във всеки град.