Валентин Сорокин

превод: Елка Няголова

Белият храм в резедата полска,
от години вече е стихнал…
Колко радости и колко болки
зад стените му днес са скрити?

Сто венчавки, в душата скътани,
клетви тежки, но и предателства…
Руски тройки надбягват пътя,
черни, носят се все нататък..

Песни прелестни, а и дълбоки,
дълги стонове, гневни викове,
затова ли под медни покриви
корен пуска дори езикът ни?!

Храм в полето, ала нетленен,
като камъка - прост и стар е,
извисява се над вселената
с най-целебната красота.

Никой подвиг не е напразен:
виж, по Волга той пак е пръв -
прекосява я Стенка Разин,
от веслата му капе кръв…