Александър Куприн

превод: Георги Карадобрев

Тази история се случила много отдавна, в онези далечни, почти митични времена.
Ярко греела Луната в стаята на инфанта през мъничкия, притворен, тесен и продълговат готически прозорец с чудновата чугунена решетка и завеси прибрани в краищата. Лъчите на месеца оставяли след себе си ефирни фосфорициращи петна из цялата стая.

Тяхното докосване внезапно и загадъчно изтръгвало от мрака ту заплетените шарки на персийския килим, ту високите прави облегалки на резбованите кресла, ту сребристата козина на разпънатите по пода кожи на диви зверове, ту диплите на измачкана дантела или седефената инкрустация на колчана-играчка и позлатените върхове на изпадалите от него стрели…

С напредването на нощта светлото причудливо петно с правилни очертания се плъзгало из стаята, ту тук, ту там. Най-накрая то осветило люлката на малкия принц. А той лежал с разперени розови ръчички и крачета, и с усмивка на едва разтворените алени устни. Когато лунните лъчи докоснали лицето му, той въздъхнал в съня си и се обърнал по гръб.

А в същото време във водопада от лунни лъчи се къпели прекрасните феи на пролетната нощ. Преплели ръце, те се въртели бързо във вълшебен танц, а после се пускали и подреждали в редица. От блясъка на месеца телата им изглеждали съвсем прозрачни. Разпуснатите им коси на вълни падали върху раменете. Феите пеели, смеели се, прегърнати се издигали и спускали надолу в потоците от светлина…

Една от тях видяла спящия принц. Тя се отделила от своите другарки, приближила люлката, обгърнала нежно детето и го целунала по леко отворените устни. А той въздъхнал, събудил се, протегнал ръчички, но прекрасната фея вече била надалеч, увлечена във веселия танц на своите безгрижни приятелки.

Принцът пораснал. А неговият баща, старият крал го гледал и тъжно поклащал посивялата си глава. Защото синът му не обичал да ловува, нито да стреля с лък, а още по-малко се прехласвал по героичните бойни песни. Той с желание прекарвал времето си в компанията на придворните дами, слушал разговорите им, додето притискал къдрици до коленете на една от тях.

Търсил милувките им и обичал да го докосват с нежните си ръце. „Той няма да стане истински крал” - замислено си шепнел бащата. „Той няма да бъде истински крал” - повтаряли след него придворните.

Старият крал приключил земния си път и неговият син наследил трона. Но той не поел по пътя на войнствените завоевания на предците си, не се впускал в лов на диви свине, зубри и мечки, не устройвал грандиозни турнири, не прекарвал нощите в гуляи със своята свита, опивайки се с вино от огромния златен бокал под ярките огненочервени отблясъци на насмолените факли.

Болезнено крехък, с пустота в душата си, той се обграждал с красиви жени от всички краища на кралството и прескачал от една на друга, от едно обятие в друго, от едни устни на други. Той бил прекрасен, висок и строен като момиче, с неустоими черни, замислени и пълни с нега очи.

Но младият крал не знаел какво е щастие. Тайна тъга никога не напускала сърцето му и издайнически се изписвала на неговото лице. Ненаситно търсил той в женските обятия нещо съвсем непонятно, нещо скъпо и напълно забравено…

Срещнел ли някоя непозната хубавица, на него му се струвало, че забравеното започва да приема познат образ и той се домогвал с всички сили към красивата жена, с такъв копнеж и страст, също като цвете жадуващо слънчевите лъчи…

Усещал, че онова, неизвестното ще стане видимо, ще се облече в плът и кръв. Изгарящ от вълнение той слушал признания и горещи молби… Но още с първата целувка огънят в сърцето му угасвал и наставал студ…. Забравената тайна отново се изличавала от паметта.

Най-накрая търсенето на невъзможното го съкрушило. Лицето му побледняло и той започнал да слабее. В хлътналите му очи никога повече не засияла усмивка….

Една нощ, докато лежал с корона на главата под разкошния балдахин на спалнята, той почувствал, че е дошъл смъртният му час. И започнал да си припомня целия живот и всичко си спомнил, освен онова, забравеното. „Така ли ще умра, без да разбера?” - шепнел умиращият крал, отчаяно кършел ръце и се мятал в леглото.

И тогава очите му срещнали яркия лъч на Луната и нечии ефирни голи ръце обвили шията му, нечии устни, потръпващи от радостен смях, се притиснали в неговите.

В този миг кралят си спомнил всичко… Протегнал ръце към отлитащото видение…Но те се отпуснали безжизнени. А на мъртвото му лице засияло върховно блаженство.

1894 г.