Рихард Каталинич Еретов

превод: Иван П. Йончев

Облаци се гонят по небето. Морето се вълнува. Ще бъде буря…
- Завържи здраво въжята - дума един моряк.
- Добре, Матей.
И двамата скачат на брега.
Морето се вълнува. Брегът сякаш дими.
- Спасихме се навреме. Гледай - селото изглежда мъртво. Нито жива душа из него.
- А Стана пак се лута по брега - продума тъжно Матей. Тя все търси сина си. Винаги го търси, когато настане буря. Последен той й беше - и него погълна океанът, както всичките й други синове… Бедната майка!
- Морето е без душа.
- И без сърце - както жената.
- Не скверни жените. Ето - погледни Стана. Жената има и сърце, и душа, когато е майка…
Морето се вълнува. И все по-тежко, и все по-болно ридае Стана на обезлюдения бряг:
- Синко, синко Миро, - върни се, драго чедо, при майка!…
И плаче бурята, и плаче морето със скръбта на жаловната майка, усамотена на обезлюдения бряг…

——————————

сп. „Славянски глас”, г. 10, кн. 7-10, 1912 г.