Агея

превод: Атанас Далчев

ОСТРОВИТЕ НА РЕКАТА

1.

Ний сме островите на реката!
Ний не щем да изтече реката и да ни остави.
Тя ни вае.
Нашите завои, пясъци, хълми и брегове
тя създава и закръгля.
Тя е наша майка. Ний от нея сме родени.

2.

Ала острови сме ние.
Не течение.
И обречени сме острови да си останем.
Ние не изтичаме, защото
в пясъци ще се превърнем.
Изтечем ли, няма да ни има вече.
Нашите нозе ще се отместят и ще ни
залей водата.
Ще се разрушим.
Мъничко ще издържиме и ще се
разпаднем.
Разрушавайки се, може ли в течение
да се превърнем?
В пясъци превърнати, ние ще ръзмътим
чистите води.

И реката неизползуваема ще стане.

3.

Острови сме ние.
И това не е проклятие.Наша орис
е това.
Ний сме синовете на реката.
В скута й седим.
Тя ни свързва със Голямата земя.
А Голямата земя е
нашият баща.

4.

О, река,
продължавай да течеш!
Миейки неспирно
даровете на Голямата земя,
продължавай ти да вливаш
съвършенството си в нас.
Ако някога така се случи,
че от свойта радост
или радостта на други
запреливаш яростна, бучаща и пенлива
и течението ти спокойно се превърне
в разрушаващо течение на вековете,
няма да се отречем от тебе!
От водите ти превърнати на пясък,
ний ще се натрупаме отново
и нозете си на друго място ще опрем.
Новият ни облик
пак нанякъде ще се струи.
И отново, Майко, ти ще вливаш
съвършенството си в нас.

ПЛАНИНА

Мек, полегат планински склон.
Пътеката като желание по него се
катери.
Под мен река се точи като нишка на
скръбта.
В гнездата малките на птиците мълчат.
Аз гледах развълнуван.
Успокоявах се: тук ще се върна пак
/може би след ден, година…векове!/.
Клепачи кръгозорът като че разтвори,
светкавица внезапно блесна и ми каза:
- Ще ни запомниш ли ти, скитнико
бездомен?

ТИ ПАК ЛИ ДОЙДЕ, МЛАДОСТ?

Като острие на копие е стройна
линията на жеравното ято,
птиците летят
в кръг високо
по небето.
Тръпки плъзнаха по мойто тяло.
Никой пустия ми дом не е спохождал…
Ти пак ли дойде, младост?

БЕЗБРОЙ ЛИЦА, БЕЗБРОЙ ОЧИ

Бяха безброй лицата…
…и очите.
Мъката ме гледаше от всички
и горчивината на живота
всички бяха пили.
Ала две очи,
само две очи
блеснаха във моето сърце.
Защо?
Повече ли мъка имаше във тях,
или те събудиха у мене някой спомен?
Аз четях във тези очи,
както в другите ний често,
без да знаем, себе си четем.
Аз не знам чии
бяха тез очи
и не вярвам
да ги видя пак.
/Нашето познанство
стана в моето сърце./
Ала блясъкът им скръбен
ми показва
пак безброй лица
и безброй очи,
пълни с мъка,
що не бях видял по-рано.
Само тези непознати две очи
ми помагат да познавам
всичките очи и всички мъки.