Александър Куприн

превод: Георги Карадобрев

Дълбока зимна нощ. Снежна виелица. Вкъщи - пълен мрак. Вятърът вие в комина, клати покрива и блъска по прозорците. Грозно бучи разлюляната от вихрушката близка гора.
Никой не спи. И детето е будно, но лежи и не се обажда. Взира се с широко отворени очи в тъмнината. Ослушва се, диша тихо, съвсем тихо…
Някъде от далнината, от мрака и бурята се понася протяжен сърцераздирателен писък. Чува се и спира. И пак… И пак…
- Сякаш някой вика - тревожно шепне мъжът и думите му заглъхват без отговор.
- Ето пак… Чуваш ли?… Човек ще да е…
- Спи, това е вятърът - обажда се строго жената.
- Страшно е в гората през нощта…
- Вятърът е. Ще събудиш малкия…
Но дребосъкът бързо надига глава:
- Аз чувам, чувам! Той вика: „Помощ!”
И наистина: за миг яростта на бурята угасва, и тогава ясно и от близо, съвсем до прозореца се раздава отчаян, продължителен вопъл:
- По-мог-нете!
- Мамо! А може би са го нападнали разбойници?.. Може би…
- Не приказвай глупости - сърдито говори майката на детето. - Гладният вълк вие в гората. И ще те изяде, ако не заспиш.
- Помогнете!
- Клетата душа божия - въздъхва мъжът - Щях да изляза, ако пушката беше здрава, ама…
- Лежи си мирно, глупак с глупак! Не е наша работа…
В мрака се чува шляпане на чехли… Старческа кашлица… От съседната стая идва дядото и гневно занарежда:
- Каква е тая врява тука? Не мога да спя от вашите приказки. Какъв човек в гората? Кой в това време ще излезе навън? Всички са по къщите си. И вий си стойте мирно и тихо, че благодарете на Бога за високите стобори, за здравите ключалки на портите и злите кучета в двора, дето ни пазят… А ти, по-добре вземи детето и му разкажи някоя приказка - обръща се той към жената.
Това е гласът на дяволското благоразумие.
Майката слага детето на постелята си и подхваща думите на старата и скучна приспивна приказка:
- Преди много години, насред морето се издигал остров, а на острова живели големи, силни и горди хора. Те имали несметни богатства, а животът им бил спокоен и разумен. Страхували се от тях съседите им, омразни им били, но ги уважавали, защото от никой не се бояли. Към всички се отнасяли с презрение. В жилите им не течала обикновена кръв, а от синя по синя…
- По-мог-нете!
Мълчание…

1920 г.