Ана Каменска

превод: Светла Гюрова и Михаил Берберов

ГРАДЧЕ НАД ЧЕРНО МОРЕ

Миг. Вкаменяване.
И разлюляно се втвърдява кълбото на морето.
Въздигат се надвисналите покриви.
И чайката се е втвърдила в своя полет
като мушичка в кехлибар.
А в мрежите рибарски се заплетоха
на вятъра хрилете.
Димът смолист,
сред който се варят смокините,
се е втвърдил в стъкло тъмнокафяво.
Висят върху дърветата
и ябълки,
и нарове от камък,
и дюли от гранит,
и гроздови листа от мед.
Ония, дето тук са се заселили
на свойта улична агора,
са задържали с пръсти светлите зърна
на свойте броеници.
На прага са приклекнали старици в черно,
застинал е в ушите им звънът църковен.
Минута. И отново
се разлюлява твърдината на морето,
тъй както мраморът във мисълта на Фидий.
И чайка се изтръгва от крилете,
и вятърът е дръпнал мрежата,
димът е излетял,
и лозовото клонче се полюшва,
и се завърта слънцето
във нарове и дюли,
и пръстите четат и местят
молитвено зърната в броениците.

И само на стариците ръцете неподвижни
лежаха
каменни на черните престилки.

СОЗОПОЛ

Как се живее тук - на небето под пясъка златен?
И лъжат ли червените рододендрони,
и лъже ли това кипящо грозде
и спускащата се вода от стръмните скали,
разнежени от ласката на слънцето?
Ах, тука се живее тук, тъй както се умира,
ах, тука се живее смъртно, силно.
За здраве във солената стихия
се къпят голите дечица,
а тези, гдето трябва да си идат,
отиват си в отворени ковчези, горди,
под тоя зорък поглед на морето и земята.

***
Видях как водолазът млад
изваждаше от синевата
на Черното море
фигура, покрита с тиня,
с водорасли,
с миди.
С въжета я измъкваха
на палубата.
Момчето сваляше от себе си
водолазния черен костюм,
сякаш свличаше черна кожа,
и в свойта голота бе по-изваяно,
отколкото обрасналата и брадата старина.
А под покривката на тинята
просветна надпис:
Е У М О Л П О У Г У N Н
- Евмолпова жена. -
Четеше буквите познати слънцето.
И си припомняше оная бяла фигура
с ръка, като че за прощаване издигната.

АНАКСИМАНДЪР ПРИСТИГА
НА БРЕГОВЕТЕ НА ИЗГНАНИЕТО
И ОСНОВАВА ГРАД СОЗОПОЛ

Това съм аз - Анаксимандър
от Милет,
изгонен от отечеството.
Чувам още удара на топчиците черни,
които в глинената урна падат.
Виновен съм.
Но трябва
внимателно да се размисли:
изгнание какво е?
Веднъж ли само
своето изгнание
човек изпитва?
Той най-напред
е от утробата на майка си прогонен.
Това е първото нещастие,
първопричината за всичките нещастия.
А после от гръдта,
от коленете й
той бива отстранен.
Прогонен е от прелестта на детското незнание,
а после пък - от младостта,
от силата
и от сърцето малко на жена.
Изгонен е подред от всичките понятия,
които считат за добро останалите хора.
Накрая,
след като изстрада всичките изгнания,
ще бъде
прогонен от живота
и дори от тази
частица на духа.
Ала изгонен от отечеството си?
От този къс земя,
не по-богат от другите,
прогонен от тълпата на кресливите съграждани,
на чесън и на лук вонящи?
И тъй -
изгонен съм
от разправиите, кавгите и смрадта.
Ала това не може
да бъде наказание.
Това прилича на помилване.
И ако бях поет,
щях да напиша благодарни песни,
отечеството да възхваля,
тъй мило отдалеч.

Тук е горещо като в пещ
на атински грънчар.
Морето е едно и също
и навярно
звездите също няма да са други.
Тук,
върху този нос, ще основем
град на спасението
от раздорите в отечеството.
Червени керемиди виждам вече
и чайките, накацали по тях,
прозорците, покрити с мрежа, виждам,
балконите - в лози, в смокини,
където дълго вечер ще прекарваме.

Изгонен - ала от какви изгоди?
От шмекериите на дребните търговци?
От липсата на срам у дребните чиновници?
На философите от празната надменност?
На съдиите от подкупничеството?
И на писателите от лукавството?
А може би да съм изгонен от изгодата
да слушам оня простолюден смях,
когато фокусниците се разполагат под агората?

Но впрочем -
аз - Анаксимандър
от Милет,
съм от отечеството си прогонен!
Лишен от правото
да тръпна за съдбата му,
да страдам с него и да плача!

АНАКСИМАНДЪР

Стоеше босият Анаксимандър
самотен върху плажа пуст.
Морето гледаше със строгост
и без съчувствие очите му.
Море, море, море! Стихийо,
като отечество жестока и горчива.
Откъснаха го от тревогата,
от истинската същина на мислите.
А той не знаеше, че ще отплува
със дървеното корабче от себе си.
О, как е тежко на изгонения, който
сам носи накитите на усмивката,
на приветливостта и на покорността,
и учениците нахранва със спокойствие.
И как е тъжно за скръбта,
за отчаянието, за раздялата
и за горчилката, и за презрението -
стихии, на които само тя,
родината, признава правото
и във които тя обраства дълго,
тъй както в миди е обраствала скалата.

ЧАЙКА

При все че от зори
със философите с плющящите езици бродя,
какво ли повече те биха ми разказали за този свят
от старата легенда, която бабката шепти,
въздишайки с изпъстрената от шевици гръд:
за мъката и за голямата любов,
която тъне във забравата солена,
и за оная жал, която плаче над водите,
на птицата върху крилото,
полетяла ниско,
и се заглежда в гъстите, солени гробове.

САФО

Скалите гледаха със сухи погледи.
А малкото червено раче
измокрено на пясъка излезе,
изпод захвърления жълт сандал видя
Сафо
как, носейки със грация
на свойта жълта рокля края,
за да се хареса в отчаянието си докрай -
потъна във морето.

***
Не ослепях
от голотата на Диана,
от валящия се във пепелищата Ерусалим.

Не ослепях
от капката вода под микроскопа,
от формата на собственото си сърце.

Не оглушах
от викащия глас в непроходимата гора,
от крясъка на вече мъртвата звезда.

От самотата на сълзата ослепях.
И оглушах от леденото слово.

ЕСЕН

Като че ли изрязани от смачкан вестник длани.
И устни вече нежадуващи.
И посивели, мръзнещи от вятъра коси.
А тялото все още непрестанно чака.

***
В тъмна-тъмна нощ
влюбените се разделяха.
Но семафорите бяха
всички пътища затворили,
затуй светът по стъпките им
само тръгна.
Отвъд изгасналия
дълъг влак
за последен път
допряха свойте устни.
Падна гръм.
Светът
на две полвини се разпука.

***
Оглушах - но още съществувам: чувам.
Ослепях - но още съществувам: виждам.
И ръцете ми отсякоха -
но още съществувам: жива.
И краката ми отсякоха -
но още съществувам: жива.
В блатото натъпкана -
но още съществувам: викам.

Връщам се при теб - защото съм умряла.
И докосвам теб - защото съм умряла.
Съществувам в теб - защото съм умряла.
И подреждам твоя сън - защото съм умряла.
И живея едновременно със теб - защото съм умряла.
Вече ме разбираш ти - защото мен ме няма.

ЗАБРАВА

И тъй - не ще ли си припомням вече никога?
И тъй - забравено ли ще е всичко вече?
Това, което е голямо, и това,
което толкова е незначително,
еднакво ревностно ли стриват
на прашинки слабостта ни?
Възможно ли е някъде, във някой ъгъл,
една троха от поглед да не е останала
и глас, макар и гневен, да не е записан,
от сив печат да няма слаба драскотинка някъде?
О, само да се добера до тази праминута,
да преобърна тъмнината пласт след пласт
и спомен подир спомен да пресея.
Тя съществува там, в отломъчето от светкавица -
действителна. Внезапен лъч
сълзата следваща ще обрисува,
с длето клепача ще повдигне.
Тя ще погледне,
ала взорът й не ще похвали дръзкото издирване.
Забравата - единственото е това,
което мъртвите на живите даряват,
което могат живите от мъртвите да вземат.

КНИГА

Тогава майка ми
започна да чете една незнайна книга.
Върху гърдите й лежеше тежко книгата.
А майка ми с наслюнчен показалец
отгръщаше една след друга
всички страници.
Те падаха със шумолене.
Една от страниците се оказа много трудна.
За дълго спря на нея малката ръчичка.
Най-после думата последна бе дочетена.
Къде е тази книга?
В коя библиотека на света?
В кой каталог да я намеря,
заключена със каменна ключалка,
на неразбран санскритски,
тази мълчалива книга на ония,
които свършват?

НЕСПОКОЙСТВИЕ

Поканих всички ветрове
и урагани
тук, в моя череп.
О, представете си
как тихо е
в света.

***
Ще си отида,
промушвайки се през пространството,
претъпкано с тела.
Ще си отида,
сред като премина през високия шпалир
на катедралите.
Без да обръщам никакво внимание
на безграничната вежливост на предметите,
промъквайки се през съня на тези,
които ме обичаха,
най-после ще изчезна
в тяхната забрава.

***
Майчина сълза,
която светиш все над мен,
както на земята,
така и на небето -
ти, която светиш
над морето чуждо,
над планини далечни,
над всеки лист,
над всеки миг,
над мисълта
и над съня,
и над смеха,
и над целувката,
сълзице моя,
майчина сълзице,
смъртна боровинке.

ЕПИТАФИЯ

Тук закопано,
в този стих,
сред долчинката
на мълчанието
лежи
детето ми,
умряло
преди да се роди.

ЛЮБОВ

Две риби под стъклото на водата
пляснаха.
Две струни на цигулка.
И пак така отплуваха
за щастие достойни,
повличайки
и сребърната струя на прегръдката
след себе си.

ПРОСТРАНСТВО

С него се премесих -
пасбище на птици.
Всеки нерв на мойто тяло
сякаш че е океанско дъно.
Дишам -
отпечатвам
формата на свойта кръв
в пространството.
Тръгвам си.
През хилядите мои саркофази
птиците с крилата си шумят.

ДЕФИНИЦИЯ

Едва положеният камък с много труд в изкуството,
обратно на сметта се връща.

Едва създаденият с много труд от глината човек,
в земята засрамен се връща.

Едва със много труд на вятъра изреченото слово,
след миг голямото мълчание намира.

Народът, със шума на девствени гори откърмен,
най-упорито дяла себе си от камък, слово и човешка глина.

ЕПИТАФИЯ НА ПОЕТА

Лежи безшумно моето перо.
Ала това, което съм обичал:
дървото, облака и камъка -
работят по-нататък търпеливо,
дописвайки прекъснатия стих.