ГРЕТХЕН
превод: Иван П. Йончев
- Ей, че сме отбор юнаци!… - И високо летеше веселата песен над заспалия град.
- Де сега, Иво? - нечакано запита единът от тях, и нечакано песента утихна.
- Де? Ти, Пиеро, добре познаваш Триест - води ни.
- Да вървим… Аз познавам една забавна къща.
- По-добре ще бъде, ако си отидем - с някаква превзета целомъдреност продума най-старият от тях - Нико.
- Не, Никице, не, брате, - в забавната къща. Там е така весело, така уютно. Девойка с руска коса и сини като небето очи живее в тази къща. Нарекох я Гретхен.
… Нито минута, и Нико тръгна с другарите си.
*
В салона на забавната къща седяха няколко девойки, грижливо вчесани и украсени. Те всички рипнаха на крака, когато влязоха тримата нощни скитници. Гретхен, загледана тъжно в далнината, още по-тъжно свиреше някаква песен.
- Гретхен!… - извика Пиеро.
- Вие пак?… - с тиха тъга продума девойката.
Нико се сепна нечакано и впи изпитателно очите си в руската девойка. Той дълго гледа в нейните очи, където бяха погребани всички негови свидни блянове и сънища на хвръкналата младост.
- Гретхен! Как тука ти, Гретхен?… - попита я с болка Иво и братски я помилва по косата.
- Нечакани са пътищата на живота, момко!…
- Не ти ли е досадно тука, Гретхен?
- Досадно! - продума през сълзи тя.
- Но излез, напусни този дом, Гретхен.
- Да изляза?!… Не мога. Тук съм заробена аз. Дългове имам. Па и какво ме чака след всичко това?…
Нико, седнал настрана, непрестанно наблюдаваше русата девойка, а пред очите му ясно се очертаваше тих крайморски градец, бяла къща с бяла веранда, гледаща към морето. На верандата седи мило русокосо девойче и палаво задиря захласнат в него художник - чужденец… И Нико си спомня летните сумраци, когато по цели часове е търсил това палаво дете по морския бряг и безумно щастлив се е чувствувал, когато го е само виждал… И спомня си той деня, когато по целия градец се разнесе новината, че единствената дъщеря на стария капитан - Милка - е побягнала незнайно къде с художника-чужденец, който я беше тъй хубаво нарисувал на едно голямо платно. После си спомни как намериха баща й с пръснат череп край тази картина…
- Гретхен! - сепнато, сякаш от дълбок сън събуден, извика Нико и повлече русокосата девойка в усамотения кът на салона.
- Милка!… Мое палаво дете, моя несбъдната мечта… Милка!…
И през сълзи му разправяше Милка за своя живот, за своята погубена любов, за своето все по-дълбоко падане в пропастта. Той слушаше поразен - и нему се струваше, че всичко това е една безкрайна, една невероятна приказка. А всяка нейна дума, казана през сълзи, сякаш беше горчиво чезнене за приморския градец, за слънчевия бряг, за бялата къща с бяла веранда и за свенливите погледи на Нико…
сп. „Славянски глас”, г. 10, кн. 7-10, 1912 г.
