Дмитро Павличко

превод: Андрей Германов

***
След телеграма - телеграма:
на двадесет и пет съм аз.
От мама само нищо няма…
Не й се сърдя в тоя час.
Пред мене - четири родени,
след мене - още малки две.
Тя казва: „Четири за мене,
а трите господ си ги взе.”…
Не помни мойта майка дати,
а помни, че през есента
съм се родил, когато с тати
картофи вадели в степта.
Тя не заплакала, горката,
от болка гризала ръка.
Постелка ми била земята,
кожухът овчи - пеленка.
В кола постлана с бяла слама
по пътя богаташ ни взел
и тате заедно със мама
така до вкъщи ни довел.
Тогава тихо тя мълвяла:
- Защо ни бе и таз беля?
… Горчеше моето начало,
но отгорча и преболя…
Ах, как ли ще се радва мама,
че днеска аз я поздравих!
В едно писмо и с телеграма
за всичко й благодарих:
че всичко аз съм взел от нея,
че радостта не пия сам,
че от тъга не плача - пея,
че малодушие не знам,
че не замръзнах в мраз и вятър,
че бях сред панове - човек
и че не паднах от колата
в полето преди четвърт век.

***
Покрила е полята бяла зима
и вятър просяк вънка е запял…
На мен не ми е жал за теб, любима,
за мен, излъгания, ми е жал.

Не съм аз егоист! Сърцето ми се къса
да не замръзне бедният свирач.
Във ямб изливам всеки ден кръвта си
и дните срещам с радост - не със плач!

С излъгано сърце - кого ще сгрея,
ще найда ли пак искрени слова?
О, да! - Мечта велика в мене зрее,
сърцето ми от нея оздравя!

- Хей, засвири ми весела, бедняко! -
свирача каня в топлия си кът.
И в миг се сепвам: вънка, виждам сякаш,
полетата в зеленина цъфтят.