Шандор Чори

превод: Иванка Павлова

ОТ ЗДРАЧА НА ЧЕЛОТО ТИ

На щастието ти ме поверяваш.
Дори не бих могъл да възразя.
Замина и в следите ти сняг заваля,
за да остане нещо тук от тебе.

От близостта с ласкавостта ти сякаш
лицето ми от вятър е опалено.
Вървя опиянен по улиците оттогава
и чувам музика, която наранява.

Представям си полята пролетни в златиста пара,
където с мен обичаше да ходиш.
Косата ти е лястовица, диреща гнездо -
копнее върху слънцето да кацне.

Представям си и любовта, но пак греша -
ти по-добре умееш да обичаш:
като че ли смеха за мене сътворяваш,
преди да рухна в мигове на отчаяние.

Реката е зелена, в здрач - небето.
Тях виждам, щом за теб помисля.
Все още властва пролетта, но тича лятото към нас.
От здрача на челото ти към мене пърха пеперуда.

ПРОЩАЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Ти ли се отдалечаваш?
Или се отдалечавам аз?
На север и на юг отлитат влаковете.
Връхлитат ни гори,
буйни прииждащи води.
Кръжейки дълго над чифлиците,
пронизва синевата керкенез -
сякаш със сабя ще пререже нишките,
които още с теб ме свързват.

Ти беше някога за мене някоя,
аз бях за тебе неотлъчна сянка;
сега ще мога да съм само сянката
на поломена мелница сред буренака.

Фазани, пъдпъдъци покрай насипа
насам-натам се щурат,
трептят листата на сребристата топола.
Съзираш ли сиянието на зелените листа,
което в бягството ми може би ще ме догони?
Би ли могла да видиш с моите очи папура,
водното конче и тъгуващото куче?

На миналото ти ще бъда миналото аз,
прощален огън в този
следобед опустяващ.

Умра ли с тяло неограбено,
виновен ще се чувствам вероятно
за твоя пропилян живот;
с очи затворени стоя и срещу вятъра
държа челото си на уморен беглец.

Това, което вземам днес от тебе,
ще върна незабавно
на насипите, на алеите с дървета,
на изоставащите летни равнини, за да сияят,
да бъде безпределно пак това,
в което вярвахме в началото,
но само че сега без мене.

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ДВЕ ЖЕНИ ЕДНОВРЕМЕННО

Идвате, позвънявате -
ту едната, ту другата
Ти - руса, в черно облекло,
тя - със протрита синя дънкова пола,
като че подир седмици проливни дъждове
през целия май върху някой хълм се е сушила.
С теб идват гробището и гората,
държави, спотаена чувственост,
медът
и ругатните,
овладяната анархия на алкохола
и лудият рояк мушици,
кръжащи над главата ти.
И няма зима, ако дойдеш, нито лято,
а само треска под ребрата, синева бездънна,
разголващи се думи във устата.
Тя винаги се появява неочаквано,
като човек, пристигащ с блага вест,
но сякаш от самата нея идва тя.
Ресниците й - гарвановочерни,
край хълбоците й две пролети ухаят,
а щом открехне устните си за усмивка,
бял влак като че ли
безшумно префучава.

Идвате, позвънявате и се подсмивате,
не подозирайки с кого съм бил:
с приятел ли,
с приятелка,
с бляночистачка.
Нали егоистично само аз една към друга ви обръщам,
играя тайно с вашите ръце
все в същото легло,
в едно и също време,
с празнота еднаква,
извираща от бездната безплодна на света,
усмихвам се заради вас различно,
без да се натъжавам, че това е моята обреченост,
защото знам: неразделим
дори в смъртта си ще остана.

ЩЕ МИ ОСТАНЕ СПОМЕН ЖИВ

Сега съм тука с тебе
и ми е хубаво да бъда с теб.
На камъка - пауново око* изящно:
емблемата на лятото
или на твоите очи.

До мене тялото ти тихичко жужи -
напомня ми бръмченето на радио.
Треви-антени твоето дихание улавят.
Връхлитат те табунът на тревите
и разливът зелен на житото от хълма,
но както винаги, копнеж неудържим
отново ни опиянява.

Тук-там в провинцията ще те срещам
на някоя литературна вечер, под бухлатите липи.
Плач и проклятия ще се дочуват от театъра,
но ще избягаш и оттам
след някоя история,
последвала мъже, които не познаваш,
и луди, диви майски гласове.

Предчувствам: ще ме заболи внезапно,
че вече само си била
и няма да лежиш до мен на езерния бряг,
нито в планинската трева: не аз
калинките от тялото ти в сънищата ти ще махам.

Бих бил щастлив да съзерцавам
предизвикателните ти гърди:
ще ми остане спомен жив -
модел за всичко преходно на този свят.
_____
* Пауново око - вид пеперуда с шарки по крилата, наподобяващи пауново око

ВИЖ, БОЖЕ, ТАЗИ, КОЯТО ОБИЧАМ

Колко щастлив бях за теб да се боря
с ярост и гняв, даже болен да мога,
след като стигна върха в планината,
твоя портрет да показвам на Бога:

“Виж, Боже, тази, която обичам -
сякаш е пламък, щом легне до мене.
Отвън на хълма нейните дрехи
аз всяка вечер виждам развени.

С нея обходих света. Как се смяхме,
неуморими и радостни бяхме.
Тръгвах си, за да се върне тя с мен,

слънцето-скитник над нас да сияе.
За път обратен не щях и да зная.
Влюбени бяхме във бъдния ден.

ИМА ЛИ ВСЕ ОЩЕ?

У дома, у дома, по-скоро у дома,
далече от изгубените родини,
където залезът наподобява
счупена на две ос на кола,
захвърлена сред буренака.

У дома, у дома, по-скоро у дома,
макар и в панически бяг
през планини, потоци, гробища,
в мъждукащата светлина на солници,
където никаква врата не зърнах.

Тича една жена под небето -
не зная по хълмовете ли тича,
или единствено в паметта ми.
И тя е толкова тъничка -
като стрък трева напролет.

Може би е вечната бегълка,
която дири щъркелови гнезда
по покривите на къщите, дом в църквите
и родина сред дивия киселец,
когато дори и ос?те са се успокоили.

Бих плакал, бих се окайвал, бих ругал
и бих замерял с камъни това нещастие,
но трябва по-скоро да се завърна вкъщи,
защото има ли все още отечество
за грешниците? Има ли все още?

ЖЕНАТА С ЦВЯТ НА БОРОВИНКИ

Всеки ден съзерцавам
тази жена с цвят на боровинки
как прекосява пред мен планината
в тъмни сандали, с коси до кръста.

Върви, върви загадъчно
като самата вселена.

Не поглежда към мене,
макар да знае, че съм там,
при езерото до каменоломната,
където от два папура се вие пушек
като от стъпкани смолисти факли.

Прокашлям се, раздира кашлица гърдите ми,
ала не следва отговор.

Здрачът е с привкус на бакър.

Жената, съзерцавана от мене,
без дъх продължава нататък.
Готов съм да се закълна в живота си,
че тя изпраща тук всяка вечер
приятелите ми, преминали в отвъдното,
които карат да искри божията запалка,
дордето се напълни със звезди
цялото небесно пространство.

ДОБРО УТРО, СВЯТ!

Добро утро, хладни сводести входове,
мостове,
циментови греди, със сняг покрити,
наниз забравени да светят лампи!
Добро утро, моя обич уморена - скитащо животно,
посиняло и измръзнало,
вкъщи се прибирай!
Добро утро, свят забързан и безпомощен,
към тебе бълва сажди мафията на комините,
добро утро, свят!
Аз те поздравявам, както съседът през оградата
своя съсед, от студ треперещ, поздравява.
Не ме интересуват твоите шуртящи кранове,
ръцете и очите, подгизнали от миене,
отплаващите части на лица човешки,
изтичащата от металургичните заводи огнена диария,
на атома зловещата заплаха.
Нито заекването на оловнобуквените вестници.
Презирам мъртъвците ти и вечните войни,
и слабостта си с теб да се съобразявам.
Ковчези умножаващи се - самолетите ти,
летят към мене всяка нощ
и тъпанчетата ми се разкървавяват.
Но за кръвта си и за раните си аз сега не мисля!
Нека сияе в светлина
мигът, когато заран
на хоризонта щорите широки вдигам!

Добро утро, кърваво развиделяване
и мяркащи се в моето дихание дървета,
добро утро, мой непечеливш живот!

ЕДИН ВИК В СНЕГОВАЛЕЖА

Това е утрото на студените железа,
това е утрото на студените очи,
делникът на бързащите нозе -
над главата ми, в кулата на вятъра,
зазвънява камбаната на снега.

В едно потръпване е съдбата,
в една прозявка се крие светът -
снощният сребърен месец сега е
петф?ринтовка, спяща в моя джоб.

Щастлив съм, че си нямам нищо друго,
а само тази заскрежена нищета,
прокуденост, тревожеща сърцето.
Заглеждам се задълго във витрините -
съзирам само сянката си в тях;
аз в огледалото на времето се взирам,
но миналото ми не разпознава себе си.

Така е хубаво, така е хубаво без спомени
да скиташ между минало и бъдеще,
очаквайки в това разпадащо се време
от пламъци да бъдат устните ти наранени.

Какво не бях, какво не можех да съм аз -
според кръвта си още бих могъл да бъда
един вик във снеговалежа;
смях на скептици - първия им смях;
безумец весел, примиряващ се,
че го приемат като опонент,
див звяр - когато го преследват,
клепачи хладни се напукват
и избуялите зелени дървеса се овъгляват.