Михай Еминеску

превод: Стоян Бакърджиев

КРАЙ САМОТНИТЕ ТОПОЛИ

Самотните тополи пак
се губят в тъмнина.
Позна ме всеки в този мрак,
но ти не ме позна.

Прозореца ти гледах блед,
той бе за мен зора.
Разбра ме всеки твой съсед,
но ти не ме разбра.

А аз от думичка дори
бих бил така блажен.
Единствен ден не ми дари,
един-единствен ден.

До теб да съм поне за час,
в милувки да горя;
за час да слушам твоя глас
и после да умра.

Но ако твоят поглед пак
за мене заблести,
като звезда във злия мрак
на дните ще си ти.

Безсмъртна участ бих ти дал
за векове напред.
Бих съхранил във мрамор бял
ръцете ти от лед.

Пред дивната ти красота
светът би бил смутен
и феите от древността
би смаяла пред мен.

С тъгата на езичник млад
те любех аз преди.
Душата ми бе спомен свят
от моите деди.

Дори не съжалявам днес,
че всичко отлетя,
че пак те гледам с интерес,
че те гнети скръбта.

Ти като всички си за мен,
сърцето ми мълчи.
И аз те срещам днес студен
с безизразни очи.

Ти не можа да разбереш
свещения ми зов
и да запалиш в мрака свещ
пред земната любов.

СОНЕТИ

І.

Навън е тъжна есенна картина
и вятър блъска капките в стъклата.
Пред теб - писма, ръката ги пресмята:
за час премисляш тъй, което мина.

Днес всеки малък спомен е светиня.
Не би желал да чукнат на вратата.
И по-добре е в тоя студ, в мъглата
да бдиш така край топлата камина.

И аз далече в мислите си бродя.
Сънувам сякаш приказката стара
за феята, застинала на входа.

И шум от рокля пак ми заговаря,
и лек вървеж едва докосва пода…
Една ръка очите ми затваря.

ІІ.

Отиват си годините край мене,
но споменът за теб не си отива.
И аз те виждам все така красива,
с очи големи и ръце студени.

Ела! Кажи ми думи съкровени
и нека твоят поглед ме опива!
Пак изтръгни с усмивка закачлива
от лирата ми песни вдъхновени!

Едва ли нещо в теб сега разбира,
че като изгрев на звезда в небето
ти носиш радостта, която диря.

Усмихнеш се по детски ти и ето -
огромен свят от болки в мен умира,
очите ми горят, тупти сърцето!

ІІІ.

Когато млъкват мислите ми скрити
и песен, пълна с нежност, зазвучава,
зова те, чакам твоята поява…
Ще дойдеш ли от мрака на мъглите?

С очите си спокойни ти тогава
ще озариш ли кротко тъмнините?
Ела при мен от сянката на дните,
гласът ти нека пак да ме пленява!

Ела! Ела!… Сърцето ми те чака.
Склони лице с усмивка над поета,
разкрий ми своята сърдечна рана,

помилвай с мигли миглите ми в мрака,
прегръдката ти нека да усетя -
изгубена, но винаги желана!

ПЕЧАЛ

Сред облаците сякаш огромна порта зина,
Царицата на мрака през нея мъртва мина.
О, спи, о, спи в покоя на хилядите свещи,
сред гроба син с покрови сребристи и зловещи,
под този звезден купол, в ръцете на смъртта,
почитана и нежна, царице на нощта!
Просторен и посипан със скреж, светът заспал е,
селата и полето са в светещи воали.
В разискрения въздух, варосани с лъчите,
самотно из полето блестят развалините.
И с кръстове превити бди гробището в мрака.
И кукумявка каца на кръст един и чака.
Звънарната пропуква, клепалото се блъсва -
невидим демон сякаш във въздуха просъсква,
камбаната докосва едва-едва с крилата
и тя надава жалби и стене в тишината.
Църковните руини,
благочестиви, стари са скръбни и пустинни.
През счупени прозорци среднощен вятър вие
и сякаш чувам думи на някакви магии.
И по иконостаса, колоните, стените
контурите на сенки се мятат пред очите.
И вместо поп - щурецът реди несян песен.
И вместо псалт - сив червей гризе стената в плесен.
А вярата изписва черковните икони
и приказки красиви в сърцето ми отрони.
Вълните на живота и всички урагани
като печални сенки са само очертани.
В разбития ми мозък не знам какво се крие.
И есенен печален щурец реди магии.
Върху сърцето пусто ръката си поставям -
като че шум на червей в зловещ ковчег долавям.
Животът ми, си мисля, тече така безславно,
като че чужди устни го преразказват бавно
и като чужд го гледам през мен да се разкрива.
Кой наизуст разказва истории такива,
че своя слух напрягам - защо да ми е жал
за всички чужди мъки?… Умрял съм аз, умрял.

1 септември 1876