Хуан Рамон Хименес

превод: Стоян Бакърджиев

ЕСЕННО СВЕЧЕРЯВАНЕ

В самотния, студен и тъмен час
на пладнето, внезапно ми се стори,
че кеят ме отнесе
до оня златен залез - кеят,
тъй мъничък, уви, и тъй подобен на играчка.
И аз, играчка тъмна и печална,
мечтая, възрастно дете,
- във новата игра, която преди час
помислих за последната реалност на човек,
който със смях си спомня многото играчки
от детството и книжните си лодки, -
играчка тъмна и печална, аз мечтая
за някакви възвишени неща,
които имат за играчки
морето и земята, и звездите.

***
Напомняше
- сърдита още, вече влюбена -
на слънчев залез подир буря.
С червен отблясък
струящият ти поглед коронясваше
за сетен път трагичната ти сянка
- каква тъга по някакъв безмълвен здрач (този!), -
здрач, който трябваше да дойде!
Къде видях един пейзаж на град,
- квартали срещу залезите на морето,
със стъклени фасади, бегло осветени
от алена, кървяща светлина -
тъй страшно, тъй великолепно сам,
че ми напомняше една жена?
…. Напомняше една жена, която не познавах
- каква тъга по някаква жена (ти!), -
жена, която трябваше да дойде.

***
С погледа си аз погалих
прелестната й усмивка;
есен бе и тая заран
бе студена, дъжделива.
Аз й казах, че копнея
за живот и в него искам
любовта да бъде всичко:
полумрак, цветя, бодили.
Казах й, че вече дълги
зимни вечери пристигат
и че болките ще бъдат
щастието ми едничко.
Тя спокойно ме погледна,
после промълви с усмивка,
че от много време вече
мълчаливо ме обича.

***
Прати ми тази болка,
която други трябва да почувстват.
Аз, единствен,
желая да изпитам болката
на другите.

И моят път се губи
в един безкрай от мелодична скръб;
бодилът ме познава,
разтварям раните си и се радвам
да бъда предан брат на мъката.
Скръбта
за мене, Боже, запази! Единствен аз
желая да изпитвам болката
на другите.