Алим Кешоков

превод: Атанас Звездинов

Стои над урвата чинара,
на дивата й стръмнина.
Как бе издигнал тук върхари,
това и досега не знам.

А и да знам е безполезно,
такъв е жребият му строг.
Под небето се озъбва бездна,
в която тича с гръм поток.

От висота на птичи полет,
веднъж в гърмящото дере
от зъбера изпъкнал кой ли
сри камък, без да разбере.

След него камъни безредно
се втурнаха в такава стръв,
като че глутницата следва
вълка-водач, надушил кръв.

Те на чинара налетяха
и също като зверове
със злоба истински деряха
снагата, расла векове.

Трошаха яките му лакти,
за да го хвърлят в пропастта.
Но почернял от мъки, как ли
се беше вкопчил той в пръстта.

Прахът се слегна в ската скален.
От ствола едри капки сок,
червени в аления залез,
чукара багреха висок.

А камъкът виновен вече
в дола, в зелената трева,
съвсем успокоен лежеше,
дори забравил за това.

Вървяха облачни кервани.
И времето е време: то
лекува, знаем, всички рани,
отворени от дял жесток.

И по природната повеля
стои чинара упорит.
По тялото - до белег белег.
Под корените му - гранит.

1973