ПОТ И КАМШИК
превод: Петър Велчев
ПОТ И КАМШИК
Камшик,
пот и камшик.
Щом грейна слънцето, завари
бос негър, гол, до кръв издраскан,
да се поти от труд безкраен
в тръстиковото ранчо.
Камшик,
пот и камшик.
Но духна вятър, изкрещя му:
- Юмрукът ти е чер и страшен!
И каза му кръвта: Да тръгнем!
Той каза на кръвта: Да тръгнем!
И се понесе гол и кървав.
Тръстиката за миг се дръпна,
за да му стори път.
После небето побледня,
а под небето - роб, изцапан
с кръвта на господаря.
Камшик,
пот и камшик, изцапан
с кръвта на господаря;
камшик,
пот и камшик, изцапан
с кръвта на господаря,
с кръвта
на господаря.
РЕКАТА НА СПОМЕНА
Кога се беше случило?
Не мога да се сетя.
Затуй ще тръгна по реката
на спомена.
Мулатка златокожа мина
и я погледнах аз:
копринени коси,
навити в кок,
ефирна рокличка,
момичешки плещи,
момичешка походка.
Тръстико! -
прошепнах аз, обзет от треска -
тръстико тръпнеща над бездната,
кой твоето стебло ще скърши?
Кой ще те отсече
със своето мачете?
Кой захарен завод
ще смеле твойто тяло?
Изтече време оттогава,
течеше, без да спре.
И аз насам-натам се скитах,
и бродих аз насам-натам…
Не зная нищо вече
и няма никога да зная,
във вестниците не го пише.
И нищо не узнах за тази
мулатка златокожа,
която покрай мене мина:
копринени коси,
навити в кок,
ефирна рокличка,
момичешки плещи,
момичешка походка.
В ОНАЗИ ХЛАДНА УТРИН
Припомням си онази хладна утрин,
когато те видях в един от крайните,
безоблачни квартали на Хавана.
Аз носех си бутилка ром
и тънка книжка мои стихове,
преведени на немски,
които, струва ми се, подарих ти.
(Или пък ти не ми ги върна?)
Не се сърди, но в онзи ден
ти ми напомняше изгубено дете,
а може би измокрено врабче.
И канех се да те попитам:
Къде ти е гнездото?
Къде са твоите родители?
Но не успях да го направя,
защото в бездната на твойта
блузка
като две зайчета
търкулнали се в кладенец,
гърдите ти тъй сладко изпищяха,
че ме накараха да онемея…
БАРОВЕ
Обичам тия барове и кръчми
край океана,
където хора пият и говорят
ей тъй, за да говорят и да пият.
Там седнал е Хуан Джуджето
и моли се да го почерпят;
там са Хуан Скандала,
Хуан Камата и Хуан Хитреца,
и даже някакъв без прякор,
наричан просто Хуан.
Там влива радост в мен вълната
на всенародното приятелство, без
капчица реторика;
вълната многогласна
от „Здрасти!” и от „Как си?”
Мирише там на риба,
на плод от макле, ром и сол,
и потна риза просната на слънце,
да съхне.
Търси ме, братко, и ще ме намериш
(в Хавана, в Порту,
в Хакмел, в Шанхай),
всред всичките обикновени хора,
които само за да пият и говорят,
висят по тия барове и кръчми
край океана.
МАЛКА ПЛОВДИВСКА БАЛАДА
В старинния среднощен Пловдив,
там далече,
внезапно ми се сви сърцето -
и нищо повече.
Видях едни очи зелени,
там далече,
чаровни устни, недостъпни -
и нищо повече.
В небето българско, безмълвно,
там далече,
все тъй премигваха звездите -
и нищо повече.
Кънтяха глухо наште стъпки,
там далече,
последни стъпки, безнадеждни -
и нищо повече.
До някаква врата на къща,
там далече,
изпратих я, тя ме целуна -
и нищо повече.
1951 г.
ДЪЛЪГ ЗЕЛЕН ГУЩЕР
В морето Антилско, Антилско,
наречено още Карибско,
терзана от бесни талази,
окичена с къдрава пяна,
под слънцето - то я преследва,
под вятъра - той я отблъсква,
и пеейки, сякаш че плаче,
плува Куба във своята карта:
един дълъг, зелен гущер
с очи - влажни камъни.
Безбройните остри тръстики
са нейна корона от захар;
но туй не е царска корона,
защото я носи робиня;
отгоре е с плащ на кралица,
отдолу е тя пепеляшка;
по-тъжна от всички най-тъжни,
плува Куба във своята карта:
един дълъг зелен гущер
с очи - влажни камъни.
А ти, който дебнеш наблизо,
ти, който си вечно на стража
на всички морета световни,
виж тия тръстикови копия,
повзри се в талазите бесни
и в пламъците на пожара,
виж гущерът как се пробужда
и от картата нокти изтръгва:
един дълъг зелен гущер
с очи - влажни камъни.
1958 г.
ОТГОВОРИ МИ!
Ти, който избяга от Куба,
отговори ми:
къде ще намериш поля по-зелени,
лазури по-сини
и палма след палма в небето?
Отговори ми!
Ти, който речта си забрави,
отговори ми:
как кълчиш езика си с думите чужди
и непоносими,
и как като ням ще се чувстваш?
Отговори ми!
Ти, който избяга от Куба,
отговори ми:
как там, дето твоят баща лежи в гроба
от много години,
как там твоя прах ще положат?
Отговори ми!
Ти, бедни мой, клети човеко,
отговори ми:
къде ще намериш поля по-зелени,
лазури по-сини
и палма след палма в небето?
Отговори ми!
ЗА СМЪРТТА
Смъртта може да има вид на Юлий Цезар,
окървавен, издъхващ под кинжалите.
А може и да е прекрасния фазан,
обезглавен, за да стои начело
на пищната ни сватбена трапеза.
Или пък псето, със стрихнин отровено,
което малчугани зяпат на паважа.
Или Сократ - всред свойте ученици…
Смъртта е тялото на Шелли, запокитено
от морските талази върху пясъка.
Смъртта е и мамута - труп хилядолетен,
изровен изпод ледовете на Сибир.
Със смърт се храним ние ежедневно,
а еженощно ни гризе смъртта.
Смърт, смърт - крещят поети, философи,
но само свойта смърт имат предвид.
Ала не мислите ли, че смъртта е също
и оня беззащитен вол, окъпан
в могъщи струи кръв, и с гръден кош
разсечен и изкормен от касапина?
И болката му не е ли по-алена
от всичките ангини на света?
Ах, тази клета твар, тя нищо не разбира,
но ти, ти, който знаеш колко гняв и мъка
се гърчат в твойто обедно меню!…
Нека завършим цялата картина
и да направим равносметка на смъртта:
от тази на кондора горд
до тази на пчелата кротка,
от тази на сърна, издебната в леса,
до тази на дете, удавило се в блатото,
от тази на поети и на философи,
крещящи все за собствената своя смърт,
до тази на загиващите, без да знаят
какво се случва с тях, какво ще им се случи,
и без дори за миг да се запитат -
дали действително това е смърт,
дали наистина тъй се умира…
