Бертолт Брехт

превод: Павел Спасов

То бе прекрасен ден в дивна красота
и месецът септемврий - син и ведър.
Под сливите в прегръдките си - любовта
обхващах като нежен сън, и тих, и щедър.
Над нас там някъде във лятното небе,
един бял облак се въртеше в синя бездна.
Той твърде бял и някъде високо бе
и щом погледнах пак - той бе изчезнал.

От оня ден тъй много, много месеци
преминаха край нас в безкрайността.
И сливите са може би отсечени;
а питаш ли ме - где е любовта?
Ще кажа, че не мога да си спомня,
но твойте мисли зная повече от всякога.
Повярвай ми, лицето й наистина не помня,
а само знам: целувал съм го някога.

Целувките й също бих забравил,
ако тогава облачето не съзрях.
Туй бяло облаче аз никога не ще забравя,
аз него помня и ще помня като грях.
Там сливите все още може би цъфтят,
жената може би деца е народила,
а облачето за минута само процъфтя,
когато пак погледнах - бе се вече скрило.

——————————

в. „Литературен глас”, бр. 102, 1931 г.