ДУШАТА
превод: Иван Карановски
ДУШАТА
В сърце ми, под чело ми, сявга бди
една душа, невидима кат вечност:
за тез, в кои съмнение роди,
аз пръскам щедро нейната сърдечност.
Навред край нас сияят шарове,
но в тях отгде тоз отцвет в тоновете?
Най-силно синия цвят ме зове,
тоз, що в зениците невинно свети.
Контури имат всичките неща,
но в тях отгде таз форма, що затрогва?
И как, за да изкажа любовта,
чрез свойта линия устата смогва?
Навред съзвучност въздуха люлей,
ала отгде таз прелестна забрава,
която неговия трепет лей,
когато глас го одухотворява?
В сърце ми, под чело ми, вечно бди
една душа, невидима кат вечност:
за тез, в кои съмнение роди,
аз щедро пръскам нейната сърдечност.
СТАЛАКТИТИ
Обичам пещерите, где огрява
на факел кървавата светлина,
где ехо от най-слаб шум се раздава,
като въздишка скръбна в тишина.
Там горе сталактитите надничат -
сълзи окаменели в тъмний свод,
на влага капките се бавно стичат
и пред нозете падат като плод.
И сякаш там дълбоко в тъмнините
царува скръбно затаен покой,
и никога пред тия вопли скрити
не ще престане да ридае той.
Аз мисля за душите наранени,
где спи скръбта на минала любов:
и в тях сълзите тъй са спотаени
и вечно плаче безутешен зов.
——————————
сп. „Слънце”, г. 3, кн. 4-5, 1921
