БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
превод: Самуел Я. Захей
Под тоя наслов знаменитият словашки поет и писател обнародва в редактирания от него орган „Народне Новини” статия, из която заемаме следните редове:
След бляскавата победа при Лозенград образованият свят от по-близко се вгледа в народа, който е показал такава огромна сила и се пита как е могъл малкият Давид до там да смаже селчукския (селджукския - бел. ред.) Голиат, поддържан от военния ум и военните съвети на нашите недоброжелатели немците.
На българите гледа сега цял свят, гледа и се учудва, откъде са тия хора, откъде накъде такъв дух, такава добродетел, такава героична психология?
Ясен отговор дава българската литература. Тя, наистина, досежно форма и стил, много е научила от руската класическа литература, обаче, колкото за мотиви и сюжети, тя ги изключително черпи из своя народ.
Историята на българската литература е историята на българския народ в неговата героическа борба във време на турското и гръцко иго.
Догдето българинът не можеше да се бори с оръжие, той боравеше със словото. От Петко Славейкова до Иван Вазова българската литература познаваше само един мотив: борба за народно съществувание - войн и поет, литератор и писател живееха неразделно в едно и също лице.
Писателите на печалните, потиснически времена Славейков, Каравелов, Раковски, Чинтулов бяха политически деятели, прекарали горчивия си живот между затвор и изганство. Органическата тенденциозност дава на литература прокламационен характер. Това е практична литература с чисто борчески и просветни задачи.
От начало то беше борба против духовното иго на гръцката култура, последваха възвания, остри и пламенни, за въстание против турците, против азиатския деспотизъм, целта, обаче, беше една: борба за народно възраждане.
Петвековният физически и духовен гнет имаше свои последствия: към началото на 19 век България бе се обърнала в страна на илоти, загубили всички признаци на някогашната си култура, загубила всичката си духовна самобитност. Българската литература трябваше да почне да оре целина и да хвърля семето си в почва скалиста, необработена.
Допреди турската буря, надошла от Азия, българите имаха самобитна литература, устна и писмена, зародила се във време на Симеона, но изведнъж замлъкнала, щом закънтяха копитата на турските орди. Свидетел на културата на един народ е неговият език. На български език бе написано славянското евангелие. Език класически, всеславянски. Вече това е несъмнено доказателство за културното процъфтяване на древна България.
Петтях робски века заличиха културата до основите. Българският език се развали, развалиха се племенните особености, народът се изроди, той вървеше из чужди пътеки, забрави миналото, изгуби гордостта си, превърна се в тъмна, безчувствена рая.
Толкоз по-героично беше възраждането на българската литература. Тя просто трябваше да създава България, да се бори с турския деспотизъм, да учи, да възпитава, да ободрява и води народа след себе си.
Героичният характер на възраждането на българската литература тури в основите на нейния развой важни народни и морални задачи, даде й възпитателен и народен характер.
Вторият, съвременният период на българската литература се отличаваше с изучване на българската старина, с опити да се очисти езикът от чужди елементи изобщо, със стремеж за самобитност външна и вътрешна. Космополитическият нюанс се изгубва, народността става емблема на млада България и получава най-висшия си израз в произведенията на Славейковия син, на Тодорова, Яворова и др.
Ние, словаците, чувствуваме нужда от една книжка, която да ни запознае с развоя на българската литература и с характеристичните й образци. Една стъпка към това е направил Кузмински в руската литература, като е издал книжката „Болгарский Сборник”.
В него се намира кратка история на българската литература и прекрасни преводи от български писатели. Нашият неоценим „De profundis” би могъл да бъде наш Кузмински, ние с радост бихме издали кратка история на българската литература, макар то да стане въз основа на Кузмински. Нека взаимността се проявява в дела и в разпространяване познания по духовния мир на нашите побратими.
——————————
сп. „Славянски глас”, г. 10, кн. 7-10, 1912 г.
