Владимир Малаховский

превод: Владимир Стоянов

***

Вратата отворена, черният пламък на пътя
облизва ботушите също тъй черни и груби.
Пътеката ляга под мене. На нея ще стъпя.
А предната стъпка събира и стъпките други.

Миражът е тъмен - трепереща лепне мъглата,
дими над полето, засято със нещо неясно.
И fata Morgana - отдавна забравих лъжата,
рисува наоколо в черно, червено и страшно.

***

Часове и минути - раздадени карти.
От мъката се мята кантарът до азарта.
Облизват бързи влакове на гарата платформата
и чувствата като водата си сменят само формата.

***

Редуваха се ден след ден. Настъпваше нощта -
а ний се пазехме щом огънят засвети.
През зимата измервахме пътеките с шейна,
а лете - врани верстите летяха под конете.

Понякога случайно, но всъщност безпогрешно
ни гълташе на щастието новината.
И ту сериозно някак, ту някак безутешно
във кривина превърната се счупваше душата.

Светлееше животът, за нас потънал в сивото,
и нежност тихо мъката измиташе с метла.
Не бива да се мери на любовта светилото,
щом ти отнесе мярата, заминала сама.

***

Доверие - надеждата на идиота.
Отровна чаша всъшност е дори и любовта.
Прегръдките и ласките са примка за живота,
целувката - изкуствено озъбена уста.

Дали си струва да се довериш за нещо честно
и да отвориш каните на щастието пред съня -
ще ги изпият другите и то със теб съвместно,
но сам ще чистиш виното на пода след това.

И ще събираш тихо пак капка подир капка,
корейки се във този ден, уви, за честността.

Ще изгориш подобно на хвърлената факла,
безумно поиграл със чужда светлина.

***

Дървата са в камината, припламва тихо огънят.
На масата е сложена и някаква храна.
От този дом живот не е останал в спомена -
стопанинът отдавна потегли към смъртта.

Шумят гори и ручеи прозвънват във тревите
и пеят птици, скрити в зелените листа.
И някой дръпва тентите горящи на лъчите,
измивайки боите от всичките платна.

Което ни изглеждаше непреходно и вечно,
в основата на нашата житейска красота,
внезапно ни напуска и някак безответно,
размесвайки се с тихата пред нас далечина.

***

Счупени четки, изтрит молив.
Палитра, но без ваятел.
Къде е нашият художник любим?
Къде е добрият ни приятел.

Счупен триножник, съдрано платно.
С бои е изцапан подът…

Беше художникът добър и тлъст, но
днеска е тънък и злобен.

***

Щом излезеш от къщи - седни върху пъна.
Под елхата ще видиш степна лисица.
И ще кажеш тогава: „Не може да бъде -
Да захвърлят не може тук добрата душица.”

А може би никой не я е захвърлил.
Навярно е пясъчна бяла брада.
Живее в пустинята своя безпътна
сред клони и мъх различима едва.

От странната жар може би изнемогва.
Може би на кълбо се е свила в студа.
Докосни й гърба, погали я съдбовно -
наслади се двойно на нейната красота.

***

Ти не знаеш тази сила.
Ти не знаеш тази болка.
Напусна гробната могила.
И имаш други роли колко.

В уюта на смъртта живея,
където топло е - от мълнии.
И в кръговрат кристален тлея
на чашите със щастие напълнени.

На части дето рее се сърцето,
в мечти се губят мислите видения,
врати от катинари са превзети…
и дланите са в тръни целите.

Където в кръв набират раните,
а тялото е хвърлено на кучета.
Където отминават караваните…
по слънчевите часове на случая…

На гробището тишина и свежест,
по пътищата - смърт и болка.
Неживия дари с житейска прелест,
но запази над битието си контрола…

***

Отива си денят, прозорецът тъмнее.
Картината е същата, но друга при това.
И нещо много сиво и много хладно вее.
И вечерта отравя, уви, със суета.
Да плачеш искаш ти, усмихнат да говориш.
Да виеш тихо, удряйки в един гигантски гонг.
Да спиш ти се приисква или да се разтвориш
във чувства пълноводни като река Меконг.

Вълната от желания, съвсем като цунами,
възниква ненадейно в море от суета.
Разпалва пламъка на общността ни
и оживява с мислите забравена мечта.
Отваря тя вратите на много тайни стаи,
потънали отдавна във тъмни времена.
Отнасяйки със себе си, като в хомот поставен,
като водовъртежа Малстрим, различни имена.

***

Вечер пуста, лъжлива и хладна.
Ще прогони слънцето утре мъгла.
Глас на призраци шепне измамно,
извикан на шаман от песента.

Този глас е шега на природата.
Паметта огласява истинската съдба.

Лае пес, неизвестна му е породата,
известява края на мистичността.

***

Кой на работа, кой у дома.
Кой радостен, кой тъжно прочувствен.
Той излезе от гости със свойта жена,
за да хване такси, да допуснем.

Да стопираш кола или не,
времето постъпките ще претегли.
Автобусът с черна черта ще спре
точно в десет и ще потегли.

Някой е в офиса от сутринта.
И вечерта - на вечеря.
Такси до входа му е нужно сега
както и утре, и вчера.

Да стопираш кола или не,
времето постъпките ще претегли.
Автобусът с черна черта ще спре
точно в десет и ще потегли.

Някой държи бар, някой - казино,
трети пък - спортна зала.
Дела ги зоват
и такси към летището ги спасява.

Да стопираш кола или не,
времето постъпките ще претегли.
Автобусът с черна черта ще спре
точно в десет и ще потегли.

Но дори и не по дела.
Не пътуваш, разходка не знаеш.
Ти млад или побелял
със съдбата си още играеш.

Измий се после като с роса.
Случва се всеки да бъде бесен.
Но транспорта с черна черта
ще дойде точно в десет.