Васил Пундев

Тая сбирка изненадва. Неочаквана поетическа бодрост лъха от новите песни на Вазова, твърде различни и по техника, и по съдържание от неговата някогашна и доскорошна лирика.

Някак подмладен е поетическият израз сега, и техниката на стиха е доведена на места до модернистично майсторство („Паркът в есента” и др). Но главно лиричните мотиви спират изненаданото внимание на читателя, и то тия, на които досега поетическият натюрел на Вазова е бил изобщо доста чужд.

Известно е, че в народния ни поет лирическите стихотворения изобщо се явяват по случаи, по външни поводи и че рядко той е обръщал поглед към интимния живот на душата си.

А в последните песни тъкмо тоя живот прозвучава с неочаквано хубави стихове на широко примирение. В старческите си години Вазов по-често се прибира в себе си и спокойно се вслушва в тихата хармония на жизнената си вечер.

Това е вечерта на плодотворен ден, тиха и хубава есенна вечер, когато по широкия небосвод в небето и в душата просияват, може би за последен път, лъчите на слънцето и красотата.

Понасят се пред просветления поглед на стареца поет интимни спомени и видения, и в някаква Фетовска съзерцателност се открояват „Под Амбарица” чистите образи на някогашни другари, учители и на майката.

В тия спомени и видения прошъпва предчувствие за близък край, но то не гнети. Извървян е жизненият път на поета, изпълнено е светото призвание, и той спокойно слиза от стълбата на живота, оставил вече своя поетически паметник „на три поколения в душите”.

С благословия напуска Вазов родната нива на поезията и с дълбока вяра, че неговият тъй дълъг труд ще продължава да носи плодове. И затова духът му е смирен и опрощаващ. Всяка от песните му звучи като тихо „сбогом”, в което не ридае мъката пред тъмното бъдеще на идващата нощ.

Отпада блясъкът и шумът на жизнената суета, и от завоя на последните дни светът добива друг вид; - открива се широкият, същинският живот и чистата радост от него. И вижда се, че между живот и смърт няма рязка граница. Вечността утешава - и тъй спокойна е мисълта, че настъпилата пролет

дор по гробовете цветенца буди,
дор по печални руини.

Много от тука ще се продължи там, и пред тамошния поглед на поета наново ще се пронесат видения от тукашното („Пробуден”).

В такива мисли и блянове гаснат бавно последните зари на тая душевна вечер сред чистите съзвучия. - „Песни по заник” - на скръб, може би еднаква и към това, което скоро ще дойде с „Есента” на земния живот.

Ронят се в златната есен
лист подир лист от дръвята.
Рони се песен след песен
и на певец из душата.

Ронят се дните ми бледни.
Всякой ден - „сбогом” на радост
някаква, ил на последни
блянове, сенки от младост.

В тиха скръб гледам към заник;
гледам как слънце ще зайде,
скоро и ази, тук странник,
негли ще чуя зов: „Хайде!”

Какъв хубав заник!

——————————

сп. „Златорог”, кн. 1, 1920 г.