Никола Инджов

За същността на литературната критика възникват полемики още след Аристотел, според когото явленията  се различават по приликите между тях.

Знаменитата „Поетика” на древногръцкия философ се прелива към почти всички последователи от почти всички естетически школи - ренесансовият критицизъм, германското просвещение, руският формализъм.

Идеите им произлизат от теорията на Имануил Кант за чистия разум, от схващането на Жан - Жак Русо за душевността, от революционния атеизъм на Дени Дидро.

Прибавете морализма на Висарион Белински, че в талантливото произведение всеки художествен образ е типичен и едновременно всеки художествен тип е „познатият непознат”.

С такава задължителна норма се родее концепцията на испанеца Ортега и Гасет  в подкрепа на новото изкуство, именно в което качествените направления се обединяват с нова естетическа чувствителност.

Въз основа на творчеството на французина Рабле руснакът Михаил Бахтин въвежда термина  „карнавализация” като общовалиден за историческата поетика, естетика и философията на  културата.

В наши дни Умберто Еко наложи превръщането на семиотиката в хладнокръвна наука за познанието. Подсказка, че философията се професионализира, че по някакъв начин се възвръща епохата, когато философите са личности от изчезващата порода на независимите политици, свободни в духа на Великата френска революция граждани, просветени монаси в манастирските скриптории…

За такива върхови фигури на общественото равнище ползвам мое лично символно понятие - доброписци.

Доброписци са българските литературни критици от Нешо Бончев насам,  всеки със свой принос в приложението на наследството - Георги Бакалов, Владимир Василев,Тодор Павлов, Пантелей Зарев, Ефрем Каранфилов, Васил Пундев, Димо Кьорчев, Иван Мешеков, Пенчо Данчев, Борис Делчев, Петър Динеков, Стоян Каролев, Веселин Йосифов, Петър Увалиев, Симеон Радев, Петко Росен, Иван Руж, Минко Николов,Цветан Стоянов, Георги Цанев, Тончо Жечев, Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев, Цветан Тодоров, Иван Пауновски, Енчо Мутафов, Здравко Недков, Здравко Чолаков, Стоян Вълев, Свилен Каролев…

При българските доброписци литературна критика и теория е наглед принципната, но не винаги на практика реализираща се идея, че критиката е приложение на теорията.

Уместно е да припомня какво пише по този повод  Димо Кьорчев: „В нашата литература, растяща при най-лоши условия, ясно личи, всичко в нея досега бе подчинено на правила и методи. А няма по-грозна упоритост от усилието да поставяш непременно някакви правила и закони за неща, които не се поддават на разума, а на сърцето.

Тия години у нас, през които се развиха толкова много принципи и теории относително това, какво трябва да бъде всяко истинско литературно произведение, не родиха нито една личност. Не доказва ли това, че тия теории не са повлияли никому, не са направили нищо добро, а принудиха само няколко неспособни хора да заживеят с чувството на велики писатели?”

Казано отдавна, валидно и днес. Казано за българската литратурно-критическа действителност, валидно и за световната. Все пак в глобалния свят литературната теория е редом с философската дискусия, с лингвистични, психоаналитични и други методи в анализа на литературните  текстове.

В такава културологична ситуация дойде сега и моят ред да възпроизведа тук разсъжденията си за Петко Тотев, за съжаление - и по повод на смъртта му.

Петко Тотев с четиритомното издание „Единословия български” изпъква отново като най-ярък представител на концептуалното критическо мислене. В основата е схващането му за връзките на времената като проблем на литературно-критическата методология.

Отстоява убеждението си, че старобългарската култура, Възраждането и  съвременността не могат да се моделират от гледна точка на експериментални теории, не подлежат на анализи посредством нормативни естетики.

Петко Тотев се опира на схващането си, че „дълбочината на културния пласт по нашите земи ще ни задълбочава занапред върху връзките и срещите… които минават от столетие в столетие и от страна в страна - без граници и ограничения или въпреки ограниченията”.

Още от борбата на Константин Философ срещу триезичната догма; още от полемиките за езиците на богослужението извън центровете и окрайнините на първия, втория, третия Рим; още от първата българска енциклопедия „Шестоднев” на Йоан Екзарх…

Това е именно началото, наречено „Златен век”, то именно бива подчертавано, осъвременявано, премисляно и днес като връзка на епохи, събития, личности.

Единословията на Петко Тотев изваждат от здрачевината на   университетската схоластика същинския  обем, обхват  и значимост на озарени личности от всички  минали и неотминали  национални поколения - Светите седмочисленици и богомилите, възрожденски просветители и апостоли на въстания, създатели на новобългарската литература и новатори в традицията.

Превръща в приемлив постулат  осъзнаването на славянската  цивилизация във взаимодействие с европейската духовност  на времето. Посочва перспективното  влияние на нашите литературни гении в  идеалите на народ и държава.

Петко Тотев е белязан по челото от Априловската гимназия, на която е може би най-видният й днешен възпитаник заедно с Петрана Колева, съпруга и съратник във възраждането на прочутото габровско училище.

Тук привеждам заключението, че  досегашните 182 випуска доказват „взаимодействието между здравия балкански разум, прословутата габровска сметка и изящния интелектуален и нравствен дух на Априловската гимназия”. Смълчан в познания и прозрения, Петко Тотев е надарен с разширени психологически възприятия на  общественото развитие.

Той не крие гражданските си убеждения и позиции, рязък и саркастичен е спрямо подмените  и преиначаванията на културната фактология, макар че в чистото литературно поле е склонен към благосклонни и добронамерени оценки. Не ги въздава всекиму, не внушава лесна слава дори и на избраните да попаднат в четиритомника.

Дори ми се струва, че някои от включените автори ще останат в литературата не толкова с написаното от тях, колкото с написаното за тях. Най-искрено му благодаря, че е предоставил шанс и на мене… Четиритомникът може да бъде възприеман и като „Свод от Априловската гимназия”.

Имам предвид, че по свойствената за споменатото учебно заведение  славянофилска  закваска понятието „свод” идва от руската култура.

Това в края на краищата означава, че  Петко Тотев е  авторитетен продължител  на вековен възрожденски  завет „на ползу роду” с качества на интелектуален лидер.