Панде Манойлов

превод: Милена Обретенова

- Деца, снощи в наше село идваха хора от града. Трима костюмирани, с бели ризи и вратовръзки; още десетина пък - с черни кожени манта, а под мантата криеха нещо… Събраха всички възрастни, и старците като мене даже… Казаха ни, че от утре в наше село се създавал Земеделският работнически съюз „Светлина”. Всичко, което имаме, щяло да стане общо - на народа, на държавата… Като се опънах, нарекоха ме бунтовник и кулак! Та от утре вече сме пролетарии.
Така говореше дядо пред цялото ни семейство от десетина души, докато ние хапвахме зелник от една тепсия, сърбахме боб от едно гърне, загребвахме манджата с хляб от една обща медна тава.
Баба ми се разплака, баща ми и чичовците закършиха ръце. Какво ли ни очаква - и нас самите, и всичките ни съселяни?
- Дядо, а с училището ни какво ще стане? И то ли ще влезе в селския работнически съюз? Ще ми вземат ли оценките, петиците ще ми ги вземат ли? - попита малкият Пане, едва навършил дванадесет години.
- Не се плаши, унуко. И по-лошо се е случвало по нашите земи… Няма как да ти вземат ни акъла, ни знанията и оценките! Няма как да отнемат добротата на душата ти! Станахме обаче бедняци и няма да можем да те учим. Другата седмица отиваш в Битоля, при един мой приятел сладкар занаят започваш да учиш… В началото ще бъдеш чирак, ще продаваш боза на жадните занаятчии и дюкянджии на битолската чаршия, на главната улица пък ще предлагаш боза на битолските надути пуяци и сеирджии…
Не мина много време и денят настъпи. Дядо му откара Пане с двуколката до Битоля и спря направо пред сладкарницата на Пешко.
- Място за спане нямам… Но ще се сместиш в мазето, където е работилницата. Чисто е, а е и топло… Докато научиш занаята, ще продаваш боза. А за другото ще се разберем с дядо ти - това бяха думите на добродушния битолски майстор на майсторите в сладкарския занаят.
- Боза! Боза! Хладна, ледена, от Пелистер донесена! Насам, народе! - викаше с цяло гърло Пане.
Ще налее боза от гюма на гърба си, ще пооплакне с вода алуминиевото канче, с което мераклиите пиеха боза.
- Боза, боза! - викаше Пане: ту на Народния пазар, ту на Дървения, или на Зърнения; викаше из тесните улички пред дюкянчетата на казанджиите, на златарите и на майсторите на налъми…
Някой от битолските зевзеци, седнал на чашка кафе с шербет локум в кафенето до Безистена, току ще го попита:
- Бозаджийо, а шкембе чорба нямаш ли?
Пане, в същия шегаджийски стил, ще му отговори:
- Шкембето още не е готово… Мие се във водите на Драгор… Я погледни към Ленския мост!
Адска жега беше лятото на 1950-та. Особено този юлски ден. Срещу градския часовник, край Драгор, имаше няколко пейки и Пане реши да предложи боза на хората, поседнали под върбовата сянка. Още повече че отсреща, на другата страна на реката, бяха подредени впрегнати файтони в очакване на пътници.
- Ако не тези, които са дошли на пазар, файтонджиите поне ще си купят - разсъждаваше Пане.
Подмина кафенето “Интифа” и се приближи към първия усамотен на една пейка човек. Старец с кръгли очила с дебели стъкла, на главата с каскет. Бялата му риза износена, до него - бастун.
- Боза, хладна боза, заповядай, дядо, да се освежиш! - застана усмихнат Пане пред стария господин.
Помисли си, че може да е някой от старите битолски богаташи: я от Керестеджиите, я от Данабашевите или Саулевите - все от ония, дето им бяха отнети имотите и дюкяните…
- Няма ли вече гемии по Драгор, чедо? Лодки искам да кажа, няма ли?
- Няма - учудено отговори Пане.
- Няма ги моите гемии и гемиджиите! - въздъхна старецът. - Всичко си замина, затворите само останаха! Все едно Фезан, а не Битоля!
Каза го шепнешком, със страх; завъртя се на мястото си и се огледа да не би някой да чува разговора му с детето.
- Да ти сипя едно канче боза, дядо? Уморен си, потен, тресе те… Да не би да имаш треска? Пари не искам, аз черпя…
- Не съм болен от треска, унуко, мен за народа ми треска ме тресе! Айде, сипи ми една боза.
Пане внимателно наля боза, капка по капка се цедеше тя от гюма…
- Ами ти, толкова малък, а вместо да учиш, боза продаваш?
- Взеха ни земята, чифт волове, кравата… Нищо нямаме! Дядо ми е бил комита, нарекоха го бунтовник и кулак… - с просълзени очи отговори Пане.
- А откъде си?
- От първото социалистическо село в републиката, в което е Селският работнически съюз „Светлина”… Това било гордостта на някой си Лазо - снимката му е закачена до снимката на Тито в училището - с просълзени очи изплакваше съдбата си Пане.
- Не, плачи, юначе! Бъди смел! Тази земя има нужда от мъже с храбри сърца… Ето, аз съм на заточение, а не се предавам …
- Какво заточение? Македония нали е свободна? - пита Пане.
- Как ти е името, младо юначе, мило малко бозаджийче?
- Пане!
- Пане … Като на войводата Пандо Кляшев! Жив да си, войводо!
-А ти, дядо, с това добро сърце, ти кой си?
- Сега съм никой и нищо. Един заточеник на идеала си за единна и свободна Македония… А някога бях Павел Шатев, гемиджията!
Старецът си изпи хладната боза и тръгна към полицейския участък да се разпише, че е тук, той, заточеникът в Битоля - заточеник в собствената си Родина, за която се е борил цял живот. Да се разпише, но и да разкаже за детето, което не му взе пари за канчето боза. Да разкаже за едно умно дете, което знае кое е добро и кое - лошо.