Никола Инджов

В памет на Стоян Вълев, който също бе селски учител

Пътят от Байлово към София в наше време е известен като пътят на осветения от вътрешно сияние свят човек дядо Добри, всеки божи ден преодолявал промеждутъка от малката селска църквица до катедралните храмове „Александър Невски” или  „Светите Седмочисленици”. Кой ли в столичното гъмжило  не е виждал кръстоносния странник с излиняла шопска носия, с разбъркана по монашески  коса и бяла по манастирски брада?

Но по същия  друм с предимство от тридесетина години премина и друг един байловец. Не  чудат събирач на лепта и парса  за вярата и милосърдието, а български селски учител, озарен разпространител на четмо и писмо,  упорит възпитател на подрастващи поколения, прилежен настойник на родолюбиви и  работливи селяци.

Той е Димитър Иванов…

От живота му  през три войни в едно старо царство и в една млада република  някои подробности вече са забравени,  някои изглеждат многозначителни. Например, че от седемте деца в семейството едното починало невръстно. Братче или сестриче, името му дори не се запомнило.

Запомнило се е обаче  писателското име от същия род - Елин Пелин, всеизвестно и всепочитано, съхранено в народната памет като в свещена крипта до Патриарха Иван Вазов.

Поради това ли съседство и вчера, и днес призвани и незвани свидетели и тълкуватели на Елин-Пелиновата епоха се надпреварват да изтъкват приятелството му с цар Борис Трети?

Публикуват изнамерени в домашни ракли и скрити-покрити архиви снимки с избледнели като призраци цар и царица, натруфени придворни дами, напети офицери от дворцовата свита…

Съществено изначално  уверение, че други са героите на писателя Елин-Пелин, тъй като нито един от бегло споменатите тук не присъства в художествените му текстове. Няма ги и ги няма, драги ми преоценители на епохални времена и личности.

Други са, други са героите на Елин Пелин. Между тях е дядо Матейко, попаднал на оня свят да избира рая или ада според местонахождението на селския поп Николай и енорийския Владика. Да си припомним оня разговор от едновремешните  детски читанки:

- Ами поп Николай тука ли е? - почна да разпитва той мъничкото ангелче.

- Кой?

- Поп Николай от малката черква, дето ни даваше пари с лихва… Срам ме е да го срещна. Имаше да му давам, па той умря и дългът му умря.

- Поп Николай е в катрана, дядо.

- Стой не думай!

- Честна дума!

- Ами нали беше, божем, поп - свещеник!

- Се едно… Тук не бръснат никого - всекиму според делата му. Поп бил, ама грешил. Владиката, че е владика, па и той е в пъклото.

- Бре, не думай!

- И той е наказан, дядо … Той бе владика, истина, ама се гордееше със сана си и само големците считаше за хора, а сиромасите, бедните хич и не поглеждаше. Гнусеше се от тях и ако им даваше милостиня, даваше я с презрение, като гледаше час по-скоро да се отърве… Обличаше се богато и преяждаше всеки ден, а хората учеше ла се въздържат… Това не е ли грях?

Да си припомним  драматичната повест за рода  на Гераците -  широкия двор, в който можеше да се смести една махала, кичестия бор, донесен от светите рилски гори, тяхното семейно знаме, с което се гордееха. И как с разрухата на предишен селски свят изчезва вековната надежда, че доброто, „господар на човешкото сърце”, ще вземе връх…

Да си припомним и Андрешко, нает да докара съдия изпълнител.

- Та по изпълнение, а? Кому ще изгорите душицата?

Съдията дълго мълча, после сърдито отговори:

- Има един - Станойчо го казват - нисък такъв… с дебел врат…

- Знам го. Нему ще секвестирате житото, а? Сиромах е той, господин съдия, не закачайте го.

- Сиромах човек - жив дявол!

Андрешко мислеше за бедния Станоя, комуто съдията утре ще секвестира житото, съдията, когото той сега караше.

„Ти ми докара тая беля, Андрешко.” - ще му каже Станоя, като се научи, и ще го изпсува. После ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче.

„Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне… - мисли Андрешко. - Трябва да му се каже да скрие житцето през нощта и да омете хамбара, инак цяла година ще опъва уши от глад… Трябва да му се помогне - не може инак!

Да, в художествените си текстове Елин-Пелин не бе царедворец. Но понеже се говори насам и натам за приятелството му с цар  Борис, нека да предположим, монархът е търсил личности извън своето вековно династично обкръжение по цяла Европа, и тук, в България намира голям писател, за да изглежда голям  и той самият.  Хубаво, но и царската хубост не се предава по наследство…

Какъв царедворец е бил  Елин-Пелин можем да съдим по   спомените на Георги Караславов. Ето какво  пише той като личен свидетел и участник около съдебен процес с историческо значение:

Ние с др. Тодор Боров убедихме Елин Пелин не само да свидетелства в защита на подсъдимите поети, но специално за Вапцаров ние го убедихме и да говори лично с цар Борис, което само той тогава можеше да стори. Елин Пелин казал на Боров: „Ти ме натоварваш с такава тежка задача, защото знаеш, че няма да ти откажа”. Макар че Елин Пелин не познаваше Вапцаров и като човек, и като писател, тъй като Вапцаров тогава… не беше популярен писател, др. Боров го задължи да се застъпи именно за него. След няколко дни Елин Пелин съобщил на др. Боров за разговора си с цар Борис.

- За единия - казал цар Борис - може да има снизхождение, но за другите - той дори не споменал името на Вапцаров, макар че лично много добре го е познавал, - не може да се направи нищо…

Тогава, когато един цар не може да направи нищо, един писател  - Елин-Пелин „в ония страшни дни на свиреп терор”- застава срещу височайшето безсилие, но и той е безсилен срещу безмилостното унищожение на антифашизма.

Елин-Пелин бе български селски учител като еднорамците си Антон Страшимиров, Людмил Стоянов, Йордан Йовков и десетки други писатели преди тях  и след тях, създали просветената извънградска България.

Не останаха без следовници. Днес училището приема нови и нови български  писатели в горчивото усилие на българския народ да се възроди като начало на всеславянската  цивилизация.