ПРИКАЗКИ ЗА НЕПОСЛУШНИ ДЕЦА
превод: Иван Кьосев
на Елза Анрикез
I
КАМИЛСКАТА ПТИЦА*
Когато изоставеният в гората Палечко Малечко пускаше на земята камъчета за да проследи пътя към дома, той не знаеше, че за беда отзад върви една камилска птица и кълве камъчетата едно по едно.
Това е то - истинската история е тази, така станаха тези неща…
Поглежда Палечко назад: камъчетата ги няма!
Изгубен е съвсем изглежда, камъчетата ги няма, връщане няма; връщане няма никога вкъщи, повече няма татко и мама.
- Отчайващо е, боже мой! - през зъби казва той.
Ала внезапно чува смях и непонятен звук камбанен, шум на ручей и тромпети, истински оркестър, шум ураганен, музика сурова, невероятна, съвсем нова за него, но не и неприятна. Тогава през листата главата си подава и забелязва камилската птица, която танцува, поглежда към него, престава да лудува и му казва:
КАМИЛСКАТА ПТИЦА:
Това, което трака ми е в стомаха, щастлива съм, че е отличен и голям защото мога всичко да изям.
Изядох сутринта три дузини чашки за яйца, два тромпета, две камбани с махалата, излапах с чинията една салата и белите камъчета, дето ти пускаше от страх - изядох разбира се също и тях.
Качи се на гърба ми, аз тичам много бързо, ще тръгнем двамата на път.
- Нима - запитва Палечко - вече никой път няма да видя татко и мама?
КАМИЛСКАТА ПТИЦА:
Сигурно няма - щом те оставиха сам, навярно не желаят да се връщаш скоро там.
ПАЛЕЧКО:
Има истина в това, мадам Камилска птицо.
КАМИЛСКАТА ПТИЦА:
Не ме наричай госпожа, от туй усещам болка във крилата, наричай ме просто така - Камилска птица.
ПАЛЕЧКО:
Да, Камилска птицо, но майка ми…, все пак, нали?
КАМИЛСКАТА ПТИЦА /ядосана/:
Какво нали? Започваш вече да досаждаш, направо ще ти кажа, че не обичам твърде майка ти заради привичката й да накичва шапката си със пера от щраус…
ПАЛЕЧКО:
Наистина това е скъпо… ала тя винаги желае съседите да смае и никога за туй пари не жали.
КАМИЛСКАТА ПТИЦА:
Така ли? - вместо съседите да заслепява, по-добре би било с тебе да се занимава; не ти ли удряше понякога шамари?
ПАЛЕЧКО:
Баща ми също правеше това.
КАМИЛСКАТА ПТИЦА:
Аха! Господинът те биеше немилостиво. Смятам, че не е справедливо. Щом като децата не бият нито майката, нито бащата, защо родителите да бият децата? Впрочем господин Палчо не е голям умник. Знаеш ли какво каза, когато забеляза за първи път яйце от щраус?
ПАЛЕЧКО:
Не.
КАМИЛСКАТА ПТИЦА:
Е, добре, той каза така: „От това става хубав омлет!”
ПАЛЕЧКО /замислен/:
Спомням си когато най-напред видя морето, помисли за момент и рече: „Какъв голям леген, жалко дето вътре не снасят яйца.”
И макар, че с това той всички разсмя, на мен ми се прииска да заплача, майка ми обаче изтегли ушите ми тогава и ми се скара: „Щом баща ти - казва - иска да се пошегува, какво ти струва с другите и ти да се посмееш!” Не съм виновен, че шегите на възрастните никак не обичам…
КАМИЛСКАТА ПТИЦА:
Аз също не обичам техните шеги; отгоре на гърба ми се качи, родителите си ти няма повече да видиш, ала затова ще видиш колко е голям света.
- Така да бъде - Палечко се съгласява и на гърба на щрауса се настанява.
Двамата без да се бавят потеглят във такъв галоп, че както тичат отдалеч приличат на огромен облак прах.
Към тях от праговете селяни надничат и мърморят клатейки глави: „Пак някакъв автомобил, по дяволите тез коли!”
Но селяните чули как се носи от щрауса камбанен звън се кръстят и подвикват: „Послушайте, навън камбани бият, навярно бяга цяла църква и дяволът я гони.”
И бързат да се скрият залостени до сутринта, ала когато идва там денят, камилската птица и детето вече са далече.
————–
*Камилска птица - щраус - Б.пр.
——————————
II
СЦЕНА ИЗ ЖИВОТА НА АНТИЛОПИТЕ
В Африка има много антилопи; те са прелестни животни и много бързи в бяг.
Жители на африканските предели са хора с черен цвят, но между тях има и бели; тук временно са ги довели техните дела, те идват да търгуват и затова нуждаят се на черните от помощта, но черните пък предпочитат да танцуват вместо да прокарват железопътни линии и пътища в степта; за тях това е тежък труд и неведнъж от него те загиват.
Често, когато белите пристигат, черните побягват, но белите ги хващат със ласа и черните принудени са да строят железопътна линия или шосеен път, а белите наричат „доброволни” тия работници неволни.
Ония пък, които не успеят да заловят защото ласото е твърде късо или пък бягат бързо, опитват се да ги убият с пушки и тъй понякога се случва, сред настъпилата суматоха, куршум зареян в планината да улучи някоя нещастна, заспала антилопа.
Тогава белите ликуват, а с тях и всички черни тържествуват, защото те самите са рядко сити. И всички слизат във селото като се провикват:
- Убихме антилопа.
И загърмява музика високо.
Запалват черните за пиршеството буйни огньове и тъпаните лудо забумтяват, а белите спокойно наблюдават телата, които в ритъма се залюляват и после пишат във писмата до своите познати: „Имаше голям там-там в селото, чудно беше празненството!”
А горе в планината безмълвно се споглеждат приятели и близки на изгубената антилопа. Предчувстват нещо лошо…
… Слънцето залязва и тихо, за да не смути останалите, всяка животно се пита: „Где може да е отишла, тя обеща да дойде в девет… за вечеря!”
Неподвижно от една скала, самотна антилопа се взира към селото; тъй мъничко изглежда то - далече, долу в равнината, но има много светлина и в?кове и шумни песни… навярно е запален огънят на веселбата.
Щом вижда огън и човешка веселба, антилопата разбира всичко, тя слиза от високата скала, при другите отива и им казва:
- Настъпва вечерта, излишно е да чакаме, да почваме без нея…
Тогава всички антилопи сядат на трапезата, но никой не е гладен и много тъжна е вечерята.
——————————
III
НЕДОВОЛНИЯТ ДРОМАДЕР*
Някакъв млад дромадер един ден беше нервиран и съвсем огорчен. На своите другари бе казал вечерта: „Излизам утре сутринта със татко и със мама, да чуем лекция една ний имаме покана, ще видите какъв съм аз!”
Възкликнаха околните тогаз: „Охо, да слушаш лекция такава, чудесна е забава!” и от нетърпение горкият не успя да мигне през нощта, но ето го сега от лекцията недоволен, понеже нищо общо нямаше с това, което бе очаквал: съвсем не беше очарован, че няма музика, измъчваше го скуката и то така, че идеше му да заплаче.
Невъзмутим обаче, цял час и три четвърти вече, говореше във залата един, добре охранен господин. Отпреде му стоеше шише със тоалетна чаша, но четката за зъби там не беше и често шишкавият господин вода във чашата наливаше, но зъбите си не измиваше и сигурно раздразнен от това, за други някакви неща говореше, а именно какви са били дромадерите и азиатските камили.
От горещината дромадерът страдаше, притисната към облегалката - гърбицата го притесняваше; тъй неудобно беше му в креслото, че често неспокойно шаваше.
Тогава чуваше как във ухото майка му мърмори, ощипвайки го по гърбицата: „По-кротко стой и остави спокойно господинът да говори!”
От упреците й уви по-чоглаво му ставаше, напираха в очите му сълзи и вкъщи искаше да си върви…
А лекторът със жестове надути повтаряше през пет минути:
„Госпожи, господа и дромадери мили, не трябва да се бъркат дромадерите с камили” и продължаваше без да се спре: „вниманието ви обръщам на това: гърбицата на дромадера е една, а на камилата са две!”
Слушателите в залата мълвяха: „Охо, виж колко интересно и дромадерите, камилите, жените, мъжете и децата записваха в тефтерите си как стоят нещата.
А лекторът със чело потно безкрай повтаряше: „По туй се различават тез животни, че дромадерът е с една гърбица, докато камилата е с две и разбира се това е полезно да се знае, макар че трудно може да се разбере…”
Накрая тоз брътвеж да слуша на дромадера му дойде до гуша, изскочи на трибуната и лектора ухапа.
„Камила!” - вбесен докладчикът изкряка.
И всички в залата завикаха със пълна сила: „Камила мръсна, мръсна камила!”
Обаче въпреки викът им неприятен, дромадерът си беше дромадер и съвсем не бе изцапан.
————
*Дромадер - едногърба камила - Б.пр.
——————————
IV
МОРСКИЯТ СЛОН*
Наричат го морски слон, но за добро или пък за беда, самият той не се досеща за това. На него му е все едно дали ще бъде морски слон или градински охлюв, за тез неща не иска и да знае, за гръмки имена изобщо не мечтае.
Седи си по корем понеже смята, че така е най-добре: естествено това е - да сяда всеки може както ще.
Доволен е защото на пазача не му се свиди да му донася риби, много живи риби.
От тези риби вероятно всеки ден изяжда със кила. Наистина за тях това не е приятно защото трябва да умрат, но всички могат да ядат тъй както щат.
И той ги хруска без фасони, докато човекът се захваща за котлони и когато ще яде пъстърва, първо я пуска във вода кипяща, а после с дни и със години за нея разговор подхваща:
„Ах!, помниш ли каква пъстърва драги!” и прочие тиради.
Морският слон се храни просто. И гледа с поглед ясен, но когато го ядосат носът му се надува като фуния и става толкоз страшен, че всеки щом го види бърза да се скрие.
Пазачът се страхува да го бие… Защото всичко може да се случи… Страхотна бъркотия ще се получи ако животните се разядосат.
Представяте ли си приятелчета как се носят към Париж войски от сухопътни и морски слонове? Каква неразбория…
Морският слон не е от тия дето знаят всичко; той знае само да си похапва риба - съвсем прилично, но затова пък прави го отлично. Изглежда някога е имало различни морски слонове, които можели са да жонглират с онези гардероби дето имат огледала на своите врати, но всичко туй не може да се провери… Понеже вече никой не желае на циркови артисти гардероба си да повери!
Кой знае? - гардеробът би могъл да падне, огледалото да се строши, на вятъра ще идат сума ти пари; човек обича дивите животни, ала на мебелите повече държи…
Морският слон, ако не го закачат, е като крал щастлив и по-щастлив дори, защото щом му се харесва, на корема може да си поседи по всяко време и във всеки час, а кралят даже и на трона е седнал винаги на задната си част.
————
*Морски слон - вид тюлен - Б.пр.
——————————
V
ОПЕРА НА ЖИРАФИТЕ
(Тъжна опера в няколко картини)
Тъй като жирафите са неми, затворена остава песента в главите им големи.
Фалшиво или вярно пеят може да се разбере ако човек внимателно в очите им се взре.
ПЪРВА КАРТИНА
ХОР НА ЖИРАФИТЕ
/припев/
Имаше някога жирафи.
Имаше много жирафи.
Но скоро всички ще се свършат.
Хората ще ги довършат.
/куплет/
Големите жирафи не могат да говорят.
На малките жирафи е нищожен броят.
Веднъж на „Плас Мюет” - на немия площад
видях да се разхожда стар-старец непознат.
Стърчаха много косми отгоре на телото му
от тези гъсти косми ушито бе палтото му.
И върху него, високо над яката
на стареца главата бе цялата брадата.
Стърчаха долу косми от една жирафа,
а горе космите на стареца стърчаха.
Големите жирафи не могат да говорят.
На малките жирафи е нищожен броят.
ВТОРА КАРТИНА
(Площад „дьо ла Мюет” в Париж.)
Като върти бастуна си с една ръка, на площада се явява старецът от песента.
СТАРЕЦЪТ:
(пее)
Пролет не докарва лястовичката сама. Моето палто обаче ще докара тук снега. Пролет не докарва…
Но ето, че отсреща друг старец се задава и на площада срещат се старците тогава, и тъй като се знаят и двамата добре те спират и застават лице срещу лице, повдигат бавно шапки от своите глави, а после пак ги слагат и питат как върви?, и като кашлят казват: наред е засега, и нека горе-долу да бъде все така, семейството ви как е?, великолепно да, а вие?, също и аз, благодаря! и най-накрая леко като се поклащат, най-после истинския разговор подхващат:
ПЪРВИ СТАРЕЦ:
Да ви видя много, много съм доволен…
ВТОРИ СТАРЕЦ:
Аз също, синът ви още ли е в далечните колонии, какво работи там, как поминува, печели ли добре и със какво търгува: със островно дърво, с коприна, с кокосов остров, с ценна дървесина?
ПЪРВИ СТАРЕЦ
/много гордо/:
Не с жирафи!
ВТОРИ СТАРЕЦ:
Аха! Тъй значи, прекрасна търговия /опипва плата на дългото палто/. Охо, охо, бива си я вълната - от истинска жирафа и с качество наистина най-лично, синът ви е от тия дето отлично изпипали са занаята…
Внезапно на площада излизат две жирафи и тръгват мълчаливо по „Плас дьо ла Мюет”; старците се правят, че всичко е наред, че уж не виждат нищо и най-напред разбира се се сгушва старецът напет с палтото, сигурно защото чувства, че го обхваща смут и за да го харесат някакси жирафите, отваря ненадейно устата си и някаква похвална песен се разнася, а старецът до него уплашен му приглася:
ХОР НА ДВАМАТА СТАРЦИ:
Ех! време на жирафите,
Ех! стари времена!
Живеехме в мансардите с една добра
Жирафа мила и грамадна
и как прекрасна беше младостта /повтаря се/!
/припев/
Но скоро ще се върне туй време на жирафите…
Ала в момента, в който запяват старците, че ще се върнат тези времена, жирафите и двете си тръгват бавно като повдигат рамена.
ТРЕТА КАРТИНА
(В колониите)
Синът на стареца с един приятел се разхожда във степта и всеки стиска карабина във своята ръка. Поглеждайки нагоре синът съглежда главата на една жирафа, после надолу поглед свежда и като оглежда целия й ръст, в очите му внезапно блясват искри на гняв и мъст.
СИНЪТ:
Излизайте, жирафи, напускайте света,
излизайте, аз всички ви ще изловя!
Той се прицелва, стреля, жирафата се свлича на земята, приятелят оттатък - щрак! - заснима го със фотоапарата как върху нея слага крак… Ала внезапно забелязва лицето му, което побелява: „Какво ви става, муха ли ви ухапа там?” - го пита цял изтръпнал от уплаха.
СИНЪТ:
Не знам…
И карабината полита към тревата, тялото се срива върху мъртвата жирафа и ето, че синът заспива за години не една и две, ухапан е от зла муха наречена це-це…
Разбрал ужасната беда, приятелят побягва презглава и гони го като кошмар в степта огромната и зла муха…
Жирафата е паднала, паднал е човекът, на свой ред пада и нощта и кръглата луна й свети…
Синът във сън унесен прилича на умрял, а мъртвата жирафа прилича на заспала.
——————————
VI
КОНЯТ НА ОСТРОВА
Живее той напълно сам на остров в някакъв далечен океан. Там си похапва островна трева, а зад гърба му спрял е край брега корабът, със който е доплувал, със него той оттук ще отпътува.
Отшелник този кон не е, обича обществото на другите коне; би искал с нещо полза да им принесе, но самотността го отегчава. И както продължава трева да си пасе, за своята велика мисъл разсъждава.
А тази мисъл е да се завърне при другите коне и да им каже:
- Най-после нужна е промяна.
- Промяна на кое? - ще го попитат те.
И той ще отговори:
-Промяна на живота, който водим, толкова нещастен и окаян е, че повече така не можем.
Но едрите, добре охранени коне, ония дето теглят катафалките на знатните люде, каляските на земните царе, и на които със слама са окичени главите, ще пожелаят да го спрат и тъй ще му рекат:
-Ти от какво си недоволен бе, не е ли конят най-благородният помощник на човека?
И ще му се присмеят.
Тогава бедните коне, които влачат товарните коли, не ще посмеят да кажат мнението си дори.
Но конят, който на острова си всичко е обмислил ще извика:
- Щом съм помощник на човека туй не значи, че ще му бъда винаги длъжник.
Човекът ни отрупа с подаръци безброй, но с щедростта си прекали, нали точно той ни подари камшик, нагайка, наочници, шпори и стрък?, а след това ни сложи във устата и даже под краката желязо, за да не ходим боси, и понеже металът е студен - за да ни стопли с желязо нажежено ни дамгоса…
Но свърши моето търпение, не е ли време тия бижута да си вземе, какво ще кажете по тез въпроси? Защо с огромни букви човекът е написал по всичките стени, стените на конюшните, на кавалерийските казарми, на хиподрумите, дори по мрачните стени на всички кланици и конските месарници: „Бъдете със животните добри!”? Признайте, че така желае с конете да се подиграе!
На бедните коне тогава ще почне ясно да им става, те заедно при хората ще се явят и най-решително ще заявят:
КОНЕТЕ:
Господа, разбира се ще теглим вашите каруци и вашите рала, ще тичаме по хиподрумите, ще вършим всичко както досега, но знайте, че така ви правиме услуги и в замяна на това от вас желаем да получим други. След като умрат конете се случва да ядете плътта ни - ние не се намесваме, ако това харесвате не протестираме, тъй като намираме, че своенравен е вкусът и сутрин във леглото един закусва с овес и със кафе, а друг овес със шоколад яде, но съвсем не е прилично да ни биете с камшици, туй мислим е недопустимо и трябва да се разбере.
Освен това желаем овес, прясна вода и отпуска за всеки, и после нека с уважение човека на нас да гледа защото сме коне, а не говеда.
Първият, който с камшик замахне ще го ухапем.
Вторият, който замахне ще го премахнем. Туй да се знае!
И хората ще разберат накрая, че май са прекалили и ще решат да бъдат по-вежливи.
И конят се подсмива когато мисли за тези неща и за деня, когато ще се случат.
Иска му се да запее, но не смее понеже е самичък и свикнал е да пее в хор със другите коне, тогава вдига си главата и извиква:
„Да живее свободата!”
На острови различни викът дочуват други коне и напрегнали гърлата на свой ред се провикват: „Да живее свободата!”
И всички хора от островите и от континента когато слушат този крясък се питат: „какво ли може туй да е?”,а после се успокояват и си казват като повдигат рамене: „Пак цвилят някакви коне, кога ще замълчат?”
И дори не се досещат какво конете им кроят.
——————————
VII
ЗАТВОРЕНИЯТ МЛАД ЛЪВ
Един пленен млад лъв растеше и с него заедно растяха на клетката му железата, така поне лъвът си обясняваше нещата…
А истината беше, че докато спеше хората клетката меняха.
Край него често те се въртяха, хвърляха му прах в очите, с бастуни биеха го по главата и тъжни мисли лъвската душа гнетяха: „Какви са празноглави и проклети тези човеци, но биха могли да бъдат и по-зли, нали убиха майка ми, баща ми и мойте братя, навярно някой ден ще умъртвят и мен, защо протакат?”
И чакаше съдбата примирен.
Ала не се променяха нещата.
Но ето един ден нещо ново… Хората от менажерията пред клетката му пейки нагласяват и посетители различни на пейките се настаняват.
С голямо любопитство лъвът ги наблюдава.
Посетителите сядат… изглежда нещо ще става… билетите им проверява контрольор… някъде отпред избухва спор, един невръстен господин на първия ред… няма билет… контрольорът е от гняв обзет и го изхвърля със ритник… в същия миг останалите аплодират.
Лъвът намира туй за забавно и мисли си, че явно хората са станали по-учтиви и са го навестили просто така.
„Ето сега - си казва той -вече десет минути откак са тук и никой с мене не е груб, това е удивително, тия гости се държат тъй непринудено и възхитително, за тях бих искал да направя нещо забележително…”
Ала внезапно вратата се отваря с трясък и в клетката се втурва един човек надаващ крясък:
„Хайде, Султан, скачай, Султан!”
И лъвът, разбира се, е обладан от законен смут, понеже не е съзирал друг укротител досега.
А укротителят държи някакъв стол в ръка, със него удря по железата, по главата на лъва, навсякъде където свари, кракът на стола се строшава, на земята човекът го запраща и тогава в ръката му се появява огромен пистолет, със който изстрели безчет във въздуха изпраща.
„Що за врява? - възмущава се лъвът - що за глупост, за първи път се случва да посрещам гости и ето някакъв побъркан, някакъв си луд, който нахлува тук нахално без да чука, започва мебелите да троши и дори по гостите да стреля, как може туй да се допуща!” И като се спуща върху укротителя - наема се да го разкъса не толкова от лакомия, а понеже някой трябва в тия неща да сложи ред…
Много зрители отпред припадат, повечето хукват да бягат, а ония дето остават - към клетката се втурват и като хващат укротителя за двата крака го дърпат от лъвската уста; каква им е целта, иди че разбери, но паниката си е паника нали?
Лъвът изобщо не разбира каква е тази бъркотия - с чадъри гостите го бият, настава страшна олелия.
Един-единствен там някакъв англичанин е останал в ъгъла си сам и непрекъснато повтаря: „Предвидил бях този голям нещастен случай, десет години вече знам, че ще се случи…”
Тогава всички други вкупом се обръщат към него и крещят:
„Какво дърдориш?… Значи ти си бил виновен, сега ще те научим мръсен чужденец, я покажи веднага имаш ли билет?” и тъй нататък.
И ето, че на свой ред англичанинът усеща как по гърба му чадърите трещят…
„Лош ден за него също!” - мисли си лъвът.
——————————
VIII
ПЪРВИТЕ МАГАРЕТА
Едно време магаретата бяха напълно диви, тоест те ядяха когато бяха гладни, пиеха ако са жадни и тичаха из гъстата трева, когато им харесваше това.
Понякога в степта пристигаше лъвът и грабваше едно от тях; от страх тогава другите магарета побягваха и се спасяваха, и в?кове магарешки надаваха, но на сутринта забравяха страха и отново се залавяха да реват, да пият, да ядат, да тичат и да спят… Така че освен в деня когато идваше лъвът, всичко вървеше прекрасно - тъй както си му е редът.
Но ето, че дойде мигът, когато във страната магарешка за първи път се появиха господарите на земните създания (тъй помежду си хората обичат да се наричат ) и всичките магарета твърде поласкани да видят, ново, отбрано общество препуснаха за да посрещнат туй множество човешко.
МАГАРЕТАТА:
/говорят препускайки/
Колко са бледи и колко смешни тези животни с тия късички уши, те ходят дори по тревата само на двата си крака и съвсем не са красавци, ала все пак ще трябва да ги посрещнем както се полага… туй простата учтивост го налага…
И домакините се търкалят по тревата, правят смехории, размахват си краката, запяват на магаретата песента и после на шега побутват хората за да ги пързулнат на земята; ала шегата е приятна на човека само когато самият той прави шеги и няма дори пет минути откакто господарите на земните създания тука са дошли и вече всичките магарета са вързани и омотани като салами.
Останало е само едно - най-младото, най-крехкото и то горкото е заклано и го пекат на шиш, а около него седят във кръг върху тревата хората с ножове във ръката. Накрая решават, че е добре опечено и почват да ядат, ала лицата им се изкривяват и към земята всичките ножове полетяват.
ЕДИН от ХОРАТА:
/говори сам/
Не е като говеждото, не е като говеждото.
ДРУГ:
Не струва, аз предпочитам овчето месо!
ТРЕТИ:
О, колко лошо! /и заплаква/.
И като гледат как закапват сълза подир сълза, магаретата смятат, че у човека - заговорила е съвестта.
„Навярно ще ни пуснат на свобода”, си мислят те, но хората стават и вкупом заговарят размахвайки ръце.
ЧОВЕШКИ ХОР:
Тези животни не се ядат, те отвратително крещят, прекалено дълги са ушите им, сигурно са глупави главите им, не могат да смятат, нито да четат, най-добре ще бъде да се нарекат магарета и понеже волята ни е такава, ще ги накараме да носят нашите товари. Напред, тук ний сме господарите!
И хората откараха всичките магарета.
Послепис от преводача:
Винаги съм мислил, че една от най-същностните особености на Преверовата поезия е, че тя не признава възрастите. Вслушвайки се в какафонията на всекидневието, поетът умее да долови ония вълшебни тонове, които придават на баналната действителност своеобразен чар и му помагат да възприема естествения ход на нещата като неочаквана мелодия. Подобно лъчите на прожектор, вътрешната светлина на тая музика само за няколко мига осветява не отделни страни, а целия профил на един творец, чиято мисъл не можем да изкажем, нито да опишем, но можем да почувстваме…
Понеже и аз като автора (нека ми прости читателят) съм изкушен от изображенията, опитах се да нарисувам нещо с линия и цвят… Колкото до моята работа при превода - считам че всеки преводач има право на собствен прочит на текста. При пресътворяването на поезия преводачът е длъжен да бъде верен не на буквата, а на духа на оригинала. Той трябва да се съобразява не само със спецификите в езика, на който е написана творбата, но и с традициите, характерни за езика, на който превежда. Само така едно чуждо произведение може да бъде вградено в контекста на националната ни култура.
