Валерий Хатюшин

превод: Литературен свят

Из „Протуберанси” (2017)

По-рано вече писах в «Протуберанси» за малко известната страст на Вадим Валерианович Кожинов към китарата. Той свиреше на седемструнна великолепно! И пееше прекрасно и задушевно. Предимно класически романси.

Но можеше да изпее и блатна песничка. Например, «Тухлите» при него звучеше така, че проронваха сълза. Много пееше по стихове на Рубцов. Особено съм запомнил проникновеното му изпълнение на романса по музика на А. Лобзов «В това село огньовете не са загаснали».

Вадим Валерианович умееше да е душата на компанията. През 80-те години неведнъж бях на събирания, където Кожинов пееше в съпровод на китара. Веднъж в къщата на някого прекарахме на масата цяла нощ до сутринта.

И Кожинов през цялата тази нощ ни разказваше нещо и между разказите вземаше в ръка китарата, настройваше я, опитваше няколко акорда и започваше да пее. Никой от компанията ни не отиде да спи и нощта мина като миг.

Този разбираше и чувстваше поезията професионално. Както и музиката. Фалша, изкуствеността, имитацията - забелязваше моментално. Да, той притежаваше този душевен камертон. Затова и беше строг в оценката си.

Евтушенко и Вознесенски той не възприемаше като руски поети по принцип. И двамата бяха за него изкуствени, дошли не от руската културна традиция, не от руската почва, не от руските корени. И той открито пишеше за това. При това не може да се каже, че той не ги е обичал, презирал или ненавиждал, не, той просто не ги възприемаше. Но те него, в отговор, именно го ненавиждаха.

Веднъж в горния бюфет на ЦДЛ, в цветната зала, се озовах на една маса с Андрей Вознесенски и сега полузабравения стихоплетец, епигон на Вознесенски - Пьотр Вегин, по-късно емигрирал в Израел. Аз седях с гарафа водка.

Свободни места се оказаха само на моята маса и те седнаха при мен с чаши кафе. Не бях познат с тях. От дума на дума се заприказвахме. Предложих им водка, но отказаха.

Разговорът, естествено, мина на тема поезия и Вознесенски неочаквано започна с последни думи да ругае Кожинов, който, според неговите думи, нищо не разбирал от поезия, бил изостанал от съвременното й развитие, а разсъждавал за нея. При това той говореше със страстно, искрено възмущение и завърши своето празнословие с фразата: «Кожинов е критик с гнил поглед».

Вече не помня как се разделихме в онази вечер, но след няколко месеца ми попадна книгата на Вознесенски «Прорабы духа». И в тази книга присъстваше същата, вече позната ми фраза, наистина, без да споменава фамилията: «критик с гнил поглед». Да спомене фамилията не е посмял. Тъй да се каже, сещайте се сами… Подлостта и страхливостта винаги са били присъщи на «либералния» стан на псевдотворческия «елит».