МАМА
превод: Иван Давидков
Като пух над устната засвети
и във съня си чух момински глас,
не търсех вече твоите съвети
и с тебе нищо не споделях аз.
Понякога и се стеснявах даже:
пред моите връстници се свенях
със нежна обич „мамо” да ти кажа,
тъй както в детството. И си мълчах.
Без да продумам, тръгвах из селото
да търся в мрака нейната врата.
А до разсъмване върху стъклото
трептеше сянката ти от свещта.
Не спеше ти през есенните нощи.
Тежаха уморените ръце,
ала се взираше във мрака още,
вдовице със изстрадало сърце…
Копаеше ти глина и предеше,
боляха те подбитите пети,
но думи ласкави над мен редеше:
„Поспи ми, синко, да пораснеш ти.”
Не сядаше. Над слабото ти рамо
сивееха косите ден по ден…
„Защо не ми продума нежно „мамо”,
защо не дойде мъничко при мен…”
И мислеше: „Дано не ме забрави,
дано е равен неговият път…”
О, всичко майките ни изтърпяват,
за всичко могат те да ни простят…
На дните мои слънцето голямо
се спуска вече към далечен лес -
и ме боли, че с детски трепет „мамо”
аз няма на кого да кажа днес.
