Ян Бузаши

превод: Вътьо Раковски

ТИХИЯТ ЗОВ

Ах, този вик безшумен,
като че ли със сянка някой е почукал.
Като че ли с коси вратата е докоснал
при пъхване писмо под тях.

Наведен под дъжда,
обхождаш с тихи стъпки
мрака.

И сам съзнаваш,
че хвърленият към небето камък,
когато в най-високата си точка си почине,
пада.

ГЛИНА

В полето привечерно сенките прелитат
далече, към фазановия кръгозор;
и глината повтаря своята покорност,
положена като ръце във скут в браздите.

Сама зеленината в пръстите й е избила.
Открай докрай орана, рови още,
като че златото на своето съкровище
в пръстта на дребно тя е развалила.

Камбана вечерна звъни в дрезгавината.
Във касата подземна на полята
земята смята свойте приходи и разходи.

Във скута на пръстта заровила ръцете,
столетия промени правещи в полето,
мени се глината от труд, от много работа.