Михаил Лермонтов

превод: Иван Есенски

Измамен от живот коварен,
оплют от низки клевети,
един изгнаник, натоварен
за Италия, лети.

„Ще ви забравя ли, другари?
Теб, вино северно, дали
ще помнят времената стари
как искрено ни весели?
Виелици и зими снежни,
девойки с поглед като нож
и звън на балалайки нежни,
и чувствен припев посреднощ?
Душа в душата ми! Та теб ли
ще те изтрият в паметта
страна далечна, нощи светли
или презрителна уста?
Не! И под мирти изумрудни,
с Хелвециевия рефрен,
из Рим в тълпите многолюдни -
ти винаги ще бъдеш в мен…”

Замлъкна той. В шейната седна
и в плаща си се омота.
И зазвъня звънче последно,
и дълго стихваше в нощта.