Любомир Бучков

Името на Михалаки Георгиев е свързано с един странен парадокс. Изгревът на литературната му дейност е бил посрещнат възторжено, проявите му са били следени с трепет и обсипвани щедро с внимание. А след смъртта му, вместо разрастване на славата - почти пълно забвение. Едно дръзко нарушение на установената традиция у нас: приживе да се мълчи, а след кончината - д се величае.

Михалаки Георгиев е рядък синтез на общественик и писател. Здрав етичен мироглед и будно социално съзнание отразяват целия му жизнен път. Роден в един исторически момент, който съсредоточава всяко усилие в строителство на новата държава, той не остана чужд на това напрегнато състояние.

Оползотворил богатия си интелектуален склад в творчество, Георгиев се е наложил като общественик и писател от голям мащаб. Неговата обществена и публицистична дейност, ярко свързана с литературното му дело, чака своя изследвач. Последният ще разкрие една едра фигура на мислител и на деец, надъхан с напредничави идеи.

Публицист с буен темперамент и борчески дух, бъдещият изследвач трябва да се спре и на редактирания от него в. „Балканска трибуна”, проводник на интересни разбирания. Специално изучаване заслужават и фейлетоните му в рубриката „На припек и сянка”, които сочат изобличителя на обществения строй. Като се прибави към това и литературното дело, ще израсне внушителният образ на един оригинален и напредничав общественик и писател.

Своето литературно кръщение Михалаки Георгиев получи в сп. „Денница”, редактирано от Ив. Вазов. С първия си още разказ, начинающият писател изпъква със свое специфично отношение към сюжета. Почерпил жизнени сокове от българския бит, Георгиев му дава интересна трактовка.

Изобщо, в литературното му дело се различават два стадия. Разказите, които обхващат първия стадий, са из патриархалния живот на селото преди Освобождението. Вторият стадий обгръща сюжети, изразяващи общественото разтление след Освобождението. В тях се откроява смелият сатирик и изобличител.

Тихият и спокоен живот преди Освобождението намира в лицето на Георгиев талантлив изобразител. Вярно е напипан неговият пулс и в разказите се дава широка картина на българското село. Исторически правдива, тази обрисовка показва традициите и обичаите, които са въздигнати до канон за нашия селянин.

Разкрит е образът на типичния българин, сляпо привързан към своя семеен кът. Разгънал е с широко проникновение характерът на българщината, най-здравата опора на духа през робството.

Михалаки Георгиев с нескривана симпатия, с лек поетичен наивитет рисува ликовете на старшината на българската задруга, олицетворение на мъдрост и жизнен опит. Дядо Диго, например, е типичен представител на тези благородни старци, твърда крепост на традициите.

В своите белетристични набеги писателят достига до изключителна психологическа дълбочина. Тя сочи примитивната стихийност на селяка, неговата привързаност към земята и любовта му към труда. Кристалната чистота на неговите пориви, лъчезарието на любовните трепети не са забравени.

Хрисимостта и кроткият живот в семейството са майсторски овладени. Михалаки Георгиев никъде не избухва в силни напрежения, няма пикантни ефекти и ексцентрични прояви.

Въобще, в никой разказ не се открива следа от умозрителност. Отношението към дадена тема е по-скоро инстинктивна. Оттук и забележителната непосредност. Често тя се прелива в събеседническо задушевно общуване с читателя.

Разказът му е чужд на спокойното и хладнокръвно повествуване. Всичко е предадено с лека идеалистична окраска. Този идеалитет е по-скоро поетично средство. И при това сръчно използувано.

Георгиев не е само добър художник. Необичащ пейзажа, той се впуща в преценяване всяка проява на своите герои. Ако е добродетел, придава й особена пъстра оцветеност. Наопаки, изпъкне ли някой недостатък, облива го с присмех. Хуморът е лек и безобиден. Не жигосва, както е във фейлетоните му.

Цялото белетристично богатство на Михалаки Георгиев блести с нравствения си патос. Всяко начинание е, преди всичко, нравствено оценяемо. Благородството и честността са на особена почит. Пред тях авторът се прекланя.

Георгиев познава добре психиката на българското село и я тълкува с удивителна вещина. Не са забравени страхопочитанието пред традицията и ненакърнимостта на традицията. За Михалаки Георгиев техният смисъл е високо тачен.

Писателят обладава рядката способност с няколко думи да ни хвърли характеристиката на даден образ: „Като бае Стамена нямаше други в селото. Къщовник, печелник, па мирен, па кротък, па срамлив, срамлив, като момиче!”… „Харен беше Тошо. Къщовник и половина. Харно, ама кусурът му е, че е темерутин. Все го гледаш нещо начумерен, нещо кисел, като… зелена мушмула.”…

Ценно достояние на всичките разкази е сочният език. Простонароден и ежедневен. Предаден с всичката му колоритност. Даже и с неизбежните за времето турцизми, които дразнят съвременните читатели.

Необходим е специален речник, за да се разгадае смисъла на думи като сплашло, диптен, сапикасан, лакардия, хърз, максул и много други. Не сме против индивидуализацията на говора като средство за обрисовка, но чуждиците угнетяват любителите на звучната родна реч.

Тези грапавини в стила и често срещаната разводненост на разказа са най-съществените недостатъци на Мих. Георгиев. Документалната подробност на всяка случка отслабва напрежението.

Но този недъг не избледнява обаянието на Мих. Георгиевата проза. Тя сочи първостепенния майстор на българското художествено слово.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 516, 21 май 1941 г.