Жорж Роденбах

превод: Петър Велчев

НЕЙНИТЕ ОЧИ

В зениците й зъзнат мечти - студени дни.
Очите й огромни духа ми са обзели.
Със синева на цвете, със синьо на пастели
очите й бездънни са две далечини.

Като небе тревожно - в тях бурята се мръщи
сред залези трагични с дъха на есента,
сред черни върволици от облачни ята…
Като небе подвижни, и пак - едни и същи!

Аз знам очи по-страстни, по-хубави, по-нежни,
които, като факли, преследват ме с копнежи,
но моят дух печален страстта ще погребе.

В едни - на Изток зноя, сред пясък и миражи,
а в други - Юг с лазурни и прелестни пейзажи…
Но т е з и ми напомнят за родното небе!

САМОТА

Нима ще трябва вечно с очи неутолени
в Изкуството да търсиш изящните неща -
като свещеник, който на колене в нощта,
сред храма хладен пази реликвите свещени?

Нима ще съзерцаваш как цветето цъфти
и присмеха отхвърлил, ще завоюваш слава?
Нима ще гледаш само как Любовта минава
и ще смениш благата с несигурни мечти?

Ти жив ще се зазидаш - нима това не стига?
Ще трябва ли да хвърлиш сред пламъка горещ
метала на душата в пещта на свойта книга?

Живей самичък! Ето - суровата голгота…
Ти себе си пожертвай пред висшия копнеж:
за да си жив посмъртно, бъди мъртвец в живота!