Михаил Лермонтов

превод: Бленика

ПРОРОК

Откакто Бог ме отличи
с всезнанието на пророка,
чета аз в хорските очи
укрити злото и порока.

Вестител бях на любовта,
на правдата най-чист бях пламък,
най-близките ми на света
хвърлиха върху мене камък.

Глава посипах с пепел аз,
избягах нищ от градовете,
в пустинята живея оттогаз,
тъй както птица под небето.

И, пазейки Господния завет,
там всяка твар ми е послушна,
звездите срещат ме с привет
и в моите слова се вслушват.

Когато в някой шумен град
минавам бързо край тълпата,
дочувам старци как шептят
и с пръст ме сочат на децата:

„Погледайте - урок за вас!
Той беше горд и несговорен.
Глупец - твърдеше той пред нас,
че Бог чрез него сам говори!

О, вижте, вижте го добре -
какъв е мрачен, слаб и беден,
какъв е гол, какъв е беден,
от всички на света презрян!”

РАЗМИСЪЛ

Печално гледам аз на нашто поколение!
Пред него бъдещето в пустота тъмней;
под бремето на знания и на съмнения,
то сред бездействие линей.

От люлката сме още пребогати
със грешките на нашите бащи,
и като път безцелен в равнината
и като празник чужд, животът ни гнети.

Към злото и доброто срамно равнодушни,
увяхвахме ний рано, без борби,
в опасността позорно малодушни
и пред властта презирани раби.

Тъй ранен плод, прибързано узрял,
не радва погледа, ни нашите уста,
и виси сред цветята - пришълец осиротял,
и техният разцвет донася му смъртта.

С безплодни знания ума си изсушихме,
от близки и другари крихме в нас
най-хубавите си надежди. Задушихме
в неверие най-искрената страст.

В насладите едва докосвахме уста,
но не запазихме пак младите си сили;
страхувахме се от пресита в радостта,
но пак до дъно сме я пресушили.

Мечтите на поезията, вечното изкуство
сърцата ни заспали не горят,
ний жадно пазим в нас остатъка от чувства,
като скъпернически безполезен склад.

И ненавиждаме, и любиме случайно,
без жертви в злобата и любовта,
в душите ни царува хлад потаен,
когато в огън ври кръвта.

Досадни ни са дядовските охолни забави,
детинският им добросъвестен разврат;
към гроба бързаме, без щастие и слава,
поглеждайки насмешливо назад.

Тълпа, която скоро ще забравят -
без шум и без следа ще минем в тоя свят,
ни мисъл плодовита ще оставим,
нито на гения завета свят.

И, като гражданин и съдник, справедливо
потомъкът ще ни осъди пред света
със стих горчив като насмешката горчива
на син над разорения баща.

ЖЕЛАНИЕ

Защо не съм птица, не съм врана в степта
да мога свободно сега да летя,
в небесния свод да се рея и губя
и там свободата едничка да любя?

На запад, на запад бих аз полетял,
сред моя прадядовски край разцъфтял,
де в замъка пуст, в планината мъглива,
забравен прахът на дедите почива.

Бих видял там моя наследственен щит
и мечът ръждясал, в стената забит -
летял бих, летял бих тогава край тях,
с крила бих избърсал натрупаний прах.

Шотландската арфа бих леко допрял,
и тихо гласът й би там проехтял;
от мене едничък пробуден и чут,
замлъкнал би бързо сред хладния скут…

Напразно мечтая. Знам, всяка молба
разбива стоманната наша съдба.
Морето вълните си хладни разстила
между мен и родината мила.

Последен потомък на воинствен род,
аз вехна под снежния чужд небосвод -
душата ми, знам - не от тука е тя.
О, защо не съм птица в степта!

ПРЕДСКАЗАНИЕ

(Мечта)

Ще дойдат за Русия черни дни,
кога короната на царя ще се повали,
тълпата ще забрави любовта си прежна,
и смърт и кръв ще бъдат неизбежни;
кога невинните деца, кога жените
без милост ще са и защита;
когато чума от смрадливите тела
ще броди из печалните села
и в хижите бездомни ще витае -
когато глад тоз беден край ще изтерзае,
и плам пожарен над реките ще изгрей.
Тогаз ще се яви човек с нечута мощ,
и ти ще го познаеш и ще разбереш
защо в ръката си държи стоманен нож
И горко ти! Плачът ти, умолителният глас
ще й сторят смешни в оня час!
И мрачен ще е той, и страховит,
с възвишено чело и вид.

——————————

сп. „Изкуство и критика”, септември 1939 г.