ГОРСКИЯТ ЦАР
превод: Йосиф Фаденхехт
Кой язди по среднощ в тоз вятър, тоз студ?
Баща коня кара и в топлий му скут
детето му сгушено плахо седи -
той стиска го нежно до свойте гърди.
- Що, сине, се криеш, от що се боиш?
- Там горският цар ни преследва, я виж:
с опашка, с брада и с венец на глава!
- Не бой се, мой сине, мъгла е това!
„О, мило детенце, я с мене ела!
Аз имам прекрасни за теб играла,
и цветенца пъстри, и бистри реки,
и дрехи от злато, и росни лъки.”
- О, татко мой, татко, не чуваш мигар
що тихом обрича ми горският цар?
- Стой мирно, мой чедо, ти мамиш се пак, -
туй вятърът шушне във сухий листак.
„Ела с мен, момченце, във мойте гори;
там мойте моми ще ти бъдат сестри;
те скачат, те пеят на лунний светлик,
и ще те приспиват със песни и вик.”
- Не виждаш ли, тате, във тъмното там,
на царя момите как гледат насам?
- Да, чедо, аз виждам край нашия път
как в тъмното поле върбите стърчат.
„Плениш ме, момченце, с таз красна снага,
с добрем кат не щеш, ще те сграбча сега.”
- Ох, тате, той иде, на, той ни стигна,
ох, тате, той души ме, зле ми стана.
Бащата уплашен препуска, лети,
детето в ръцете му стене, охти,
бащата пристига, пребит, запъхтен,
и носи в ръцете си трупът студен.
——————————
сп. „Мисъл”, г. 1, кн. 3-4, 1892 г.
