Селма Лагерльоф

превод от немски: д-р Живка Драгнева

Накарах да увият такъв хубав венец, какъвто въобще не може да се направи в Мербака и като го сложих пред себе си в колата, тръгнах за черквата. Аз самата бях празнично облечена, колата беше наново боядисана и лакирана и на конете бяха сложени най-хубави хамути.

Беше най-хубавият ден, който човек би могъл да си представи. Ясно слънце грееше над земята, въздухът беше топъл, две-три хубави бели облачета се носеха по небето.

Никакъв вятър, дори и най-слаб полъх не долиташе отникъде.

Беше неделя. Видях празнично облечени деца да играят из дворовете и празнично облечени люде да се готвят да отидат на черква.

Когато минавах през селото, не тичаха, както в делнични дни крави, овце и кокошки пред колата.

През целия път мислите ми бяха все при баща ми. Тоя път през Ас той бе минавал безброй пъти и аз можех да си представя с какво живо внимание би забелязал всичките промени. Той би посочил всяка още небоядисана къща, всеки новопостроен прозорец, всеки покрив, наскоро покрит с керемиди и би се изразил за всичко това. Той сигурно би се зарадвал на „Фрема”, защото беше съвсем непроменен. Но да беше видял, че е съборена старата къща при Йон Марсон, на негово време най-знатната, за него щеше да е истинска болка и липса.

Поручик Лагерльоф никога не беше против промени и поправки, макар че много стари неща, които не би искал да поклати, биха могли да останат. Той сигурно би казал, че ние в Мербака сме единствените бедняци, които и днес още имат същата крива и готова да се срути ограда като в негово време. И че рововете по пътя са все още пълни с бурен, мостчетата над тях мизерни, с много опасни дупки и бунищата все още по края на пътя. Не, това сигурно не би го зарадвало.

Когато стигнах до кръстопътя, дето свършва селската улица и почва голямото шосе, каква радост щеше да е, да бих могла да му обърна вниманието върху големия почивен дом, който лежеше ей там между хълмовете и да му разкажа, че изворът в Ас сега се посещава всяко лято от множество летовници.

Да, той би се зарадвал много на това, понеже дълго се бе носил с мисълта, че там би трябвало да се съгради голяма баня и тая мисъл съвсем не беше лоша. Би трябвало да види сега това със собствените си очи.

Ах, как бих искала сега да е до мен в колата сега, когато минавам по големия мост; бих му показала, че през последните години най-после бяха изкопали реката, която сега течеше в права линия между бреговете си. Сега тя не можеше вече да излиза при всеки дъжд от коритото си и да превръща долината от Мербака до тук в езеро.

Когато минавах край училището в Остенби, стори ми се, че го виждам там в училищния двор, както всякога радостен и весел, когато беше окръжен от рояк деца и хвърляше с пълни шепи медни пари между тях.

Безброй пъти го бях чувала да казва, че училищното обучение е нещастие за народа и ще ни разсипе. Въпреки това, обаче, той отиваше на всеки изпит в училището и седеше по часове там, докато неговият добър приятел канторът Меланоз караше децата да четат катехизиса, питаше ги всеобща история и показваше, колко са силни по смятане и краснопис.

Не вярвам някой от присъствующите да се е радвал повече от поручик Лагерльоф на сполучливите отговори и хубавите свидетелства и награди. Спомням си, че по-рано често се учудвах на това, сега, обаче, разбиран, че щом се отнася до деца, всички принципи рухват.

Можех тъй добре да си спомня какво беше, когато ние по-рано пристигахме на площада пред черквата. Хората се отбиваха с приветлив поздрав пред колата, в която седеше поручик Лагерльоф, весело усмихнат и с ръка все до шапката. Сега, когато пристигнах на същото място, струваше ми се, че около мене е много пусто и самотно.

Сама седях в колата и между всички дошли на черква бях единствената, която мислех, че днес е стотният рожден ден на баща ми.

Аз слязох от колата и отидох на гробищата на гроба на баща ми, за да сложа венеца. И нажаленото ми сърце плака за всичките мъртви, които лежаха тук и които бях обичала. Баща ми и майка ми, баба ми и леля ми, старата ми икономка - всички бях придружила насам, когато ги бяха сложили за вечен покой в земята.

Как копнеех за тях, как желаех да можеха пак да се върнат и да населят Мербака, която бяха наградили със своя труд!

Обаче спокойно, тихо и непристъпно спяха те тук долу. Изглежда, че не ме чуваха.
Но може би все пак ме чуваха. Може би тия спомени, които ме бяха окръжавали през последните години, да са били пратени от тях! Не знам, но толкова много искам да вярвам това.

в. „Литературен глас”, г. 12, бр. 444, 11.10.1939 г.