Йован Дучич

превод от сръбски: Милко Ралчев

Малката принцеса, чиито коси имат баграта на луната, чийто поглед е модър и чийто глас носи мириса на жълта ръж, - малката принцеса е уморена от живота и тъжна.
Тя седи на своята мраморна тераса над морето, пред огромна ваза, в която тихо умират нейните хризантеми - и скришом плаче в дъгата на тъмната вечер. Неясна носталгия и незнайна тъга гнетят нейната кръв и нейното тяло, подобни на кръвта и тялото на лилията.
И в топлата нощ, когато въздухът е пълен със златен звезден прах и когато всички цветя разтварят сърцата си - отваря се и сърцето на малката принцеса. И затова тия нощи са толкова пълни с тъга и топлота.
А когато тя умря, нечуто и кротко, - сякаш са умрели нейните хризантеми - старите катедрали тъжно пеяха със стар звон, а гласът на този звон е кротък и свят като гласа на рано умрели свещеници.

сп. „Провинция”, г. 1, кн. 5-6, 1930 г.