Лев Мочалов

превод: Марко Марков

***
Където и да бъда, все едно,
аз заспивам с лице към пръстта.
Падам в земята като зърно,
замирам в земната топлина.

И потъвам в една дълбина,
непонятна за всеки вън.
И, обгърнат от тишина,
зрея в своя неверен сън.

Чужда съдба всеки час
като своя живея, при това
виждам в нея себе си аз:
стон и огън, прах и трева.

Във съня си тежък и груб
през войната вървя без край.
Късам от своята шия клуп,
бягам от немци и кучешки лай.

Нейде далече са своите, там.
Не ще ги стигна в късния мрак.
До реката има години път, знам.
И оставам на този бряг…

И над себе си в утринта
расна, расна като дръвче…
Аз заспивам с лице към пръстта.
И се будя с небесно лице.

***
Ти мъжа днес защити, жена!
Обич се наричай, ако искаш,
освети лицето му с една
майчина ръка, добра и близка.

От неверие го защити
и от гордост глупава и лека.
Недомислено дете почти,
той е само твой отвека.

Заслони го ти от този свят
и на вещите от сумрачното иго,
от въпросите, които го зоват,
защити го, скрий го, огради го.

От звездите ти го отклони,
заменила цялата вселена
и бъди сред бурните му дни
пак единствена и несъмнена.

Чуваш ли, мъжа си защити,
усмири тъгата му и смута,
защити го - и го пощади
ти макар за час или минута!

ГОРСКА РЕКИЧКА

Там, гдето е водата почти като смола
и в нея отразена спи прелестна ела,
на камък аз ще стъпя, подпрял се на дръвче,
и ще намеря своето невиждано лице.
Забравено отдавна, незнайно где и как,
небръснато, брадато, обгърнато от мрак…
Зад него е небето - листа и висина,
и всички цветове са попили тъмнина
като в картина древна, рисувана с любов.
А аз сред дървесата и плах съм, и суров.
Поглеждам непознато и взирам се смутен
във всичко незаконно и временно у мен.
На загуби не вярвам, на слава и мълва,
все повече се вслушвам в треви и синева…