Дмитрий Ковальов

превод: Иванка Павлова

А МИСЛЕХ АЗ

На майка ми
Екатерина Ивановна

А мислех аз,
щом видя мама, с вик
в нозете й ще падна,
свел глава.
Но ето днес
смутен и с ням език
стоя пред нея
в росната трева.
Вързоп дърва нарамила, върви.
Невзрачна, стара,
крета тя едвам.
Самичка нещо
тихо си мълви.
Ще стресна мама,
звук ако издам.
… Но тя повдига най-подир глава
и без да хвърли наръча дърва,
лети към мен:
- Какъв гост, боже мой!
Предчувствах сякаш.
Нямах миг покой.
Към вкъщи все
ме теглеше от здрач.
- Дай, майчице, вързопа си на мен.
А тя шептеше:
- Сине мой! -
през плач.
С вързоп в ръце,
до храст раззеленен
разпитвам аз
за дреболии
плах:
за ореха,
за гъбите,
а там,
в простреляния сняг
с копнеж мечтах,
завърна ли се жив и здрав,
без срам
от сълзите
пред хората, щастлив
в нозете й да падна мълчалив.

——————————

А ДУМАЛ Я

Матери моей
Екатерине Ивановне

А думал я,
Что как увижу мать,
Так упаду к ногам ее.
Но вот,
Где жжет роса,
В ботве стою опять.
Вязанку хвороста межой она несет.
Такая старая,
Невзрачная на вид.
Меня еще не замечая,
Вслух
Сама с собой о чем-то говорит.
Окликнуть?
Нет,
Так испугаю вдруг.
…Но вот сама заметила.
Уже,
Забыв и ношу бросить на меже,
Не видя ничего перед собой,
Летит ко мне:
- Ах, боже, гость какой!
А я,
Как сердце чуяло,
В лесу
Еще с утра спешила все домой…
- Давай, мамуся, хворост понесу.
И мать заплакала, шепча:
- Сыночек мой! -
С охапкой невесомою в руках,
Близ почерневших пятнами бобов,
Расспрашиваю я
О пустяках:
- Есть ли орехи?
Много ли грибов? -
А думал-
Там,
В пристрелянных снегах,
Что, если жив останусь и приду,-
Слез не стыдясь,
При людях,
На виду,
На улице пред нею упаду.