Евгений Винокуров

превод: Марко Марков

Когато влизах в тихо село аз,
несмеещо за себе си да проговори…
О, как ме мамеше с потаен глас
един далечен, мълчалив прозорец.

Вървя, а тъмнината се кълби.
Не трепва клон. Шейна не скръцва.
Момиче ще отвори може би.
С коси, разпуснати до кръста.

Не зная аз. Какво ли има там?
А огънчето свети, мами, пее…
И тихо ще отворя тъмната врата.
От светлина ще ослепея.