Панде Манойлов

превод: Ваня Ангелова

БАЛКАНСКИ ПОЕТ

Като поет без глава
от Балкана,
трябва да пееш за главатарите:
да възпяваш президента,
да възнасяш диктатора,
да славословиш премиера!
Като Балкански поет
без глава,
трябва да пееш
с възхищение
и за главатарите
с по-малките глави:
за селския кмет,
за градоначалника
и за губернатора!
Като поет с глава
от Балкана,
ако пееш за любов,
ще кажат:
любовта не е любов,
ако между влюбените
не е премиерът или президентът!
Като Балкански поет
с глава,
ако пееш за красотата,
ще кажат:
каква е тази хубост
без селския кмет,
без градоначалника,
без председателя на Народното събрание,
без премиера,
без диктатурата на диктатора…

КЪЩАТА ПАРАХОД

Може би
това е
нашата къща,
нашият дом,
в който ще векуваме;
може би
това е
къщата -
закотвен параход,
с която е доплувал
прадядо ми,
колкото да премине войната -
Първата Балканска,
Втората Балканска,
Първата световна,
Втората световна;
колкото да премине през робството -
ту турско,
ту трижди гяурско…
Може би
тази къща
е само хижа,
а в колибата сме
ние и бедността;
в пристройката е добитъкът;
отвън -
зла доба и разбойници,
доносници и заптиета,
полицаи и шпиони…
Нищо,
казваше дядо ми,
и това ще отмине,
само
огнището да не угасне
и кръстът на църквата
да не падне…
Тази къща е дворец
на надеждата и топлината;
тази къща е нашата родина -
къщата параход
в откритото
Македонско море!

03.05.2016 г.

СРАМЪТ НА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ

Ние, живите македонци,
все още
си спомняме
за един войвода,
за Делчев войвода,
и не участваме
в дискусиите
за днешните войводи…
Помним
ние, живите македонци,
и други войводи,
и други герои,
но не участваме
в дискусиите
за днешните
самопровъзгласили се герои,
ухилени от уши до уши…
А дали Гоце Делчев
си спомня
от отвъдното за нас?
Сигурен съм,
че не ни ръкопляска;
убеден съм,
че не ни аплодира
и не скандира за нас,
а по-скоро се срамува
от нас, живите македонци,
свени се
от нашето
проклето днес!

04.05.2016 г.

СВЕТЛАТА СТАЯ

В светлата стая,
в гостната,
с черги и килими постлана,
на софрата стои каничка,
пълна с вино,
с руйно, червено вино…

На стената,
с бяла вар варосана,
в белотата блести светлината,
в белотата
снимка до снимка
са закачени нашите фотографии,
като личба за рода ни.

Потомството е с корени дълбоки,
с корени семейни:
този, с бастуна, е прадядо ми;
онзи, с шапката, е моят дядо;
баща ми е мъжът с очилата,
а тези са нашите внуци и правнуци…

През живота
преходността път си пробива;
пише обширно
през паяжината:
той умря,
отиде си…

Останало е времето,
в рамката впримчено;
останали са спомените
за гостите,
за героите
в пожълтелите снимки.

В тишината без светлина
мухъл хваща родината;
ден с ден не се сменя;
ех, зора, дали ще се зазори;
дали денят с друг ден ще се смени;
дали светлината ще се развидели?

18.05. 2016 г.

ОБИЧАМ СВОБОДАТА

На Христо Ботев

Гледам днешната свобода,
мириша я,
галя я нежно,
сякаш е сребърна паяжина,
а в мислите и в подсъзнанието ми
през облаците
Христо Ботев
с парахода
ми се явява…
Ти знаеш нещо,
казва ми поетът,
говори ми революционерът;
ти знаеш за моите стихове -
за Хаджи Димитър,
за Васил Левски,
за моята елегия;
ти знаеш, ах, знаеш нещо,
но дали имаш представа
как се обича родината,
как се люби свободата,
и дали си наясно
как се мрази робството?
Това е минало, му казвам;
това е само минало, поете;
погледни, че свободата
е само сребърна паяжина,
която се милва и гали…
Не, казва ми Христо;
не, говори ми поетът;
не, хортува ми революционерът;
само този, който е свободен,
само той
може да се нарече ЧОВЕК!
След това, прегърнати,
държахме пушките,
вдигнати към небето;
пушките, пълни с цветя
вместо с барут;
цветните пушки на поезията
в левите ръце,
и чаши, пълни с червено вино,
в десните;
поетично,
в името на свободата,
вдигнахме наздравица:
да пием!
О, хора на света,
идеята за свободата е любов
и за тази любов
може да се извърши всичко!
За свободата и любовта
направете всичко!
Сетне се пробуждам
от съня с онази любов,
която сънувах;
пробудих се с усещането,
че Ботев е тук
и сякаш ме гледа;
като че помирисвам,
струва ми се, че милвам
днешната свобода -
моята сребърна паяжина!

02.06.2016 г.